„Тя ме разкъсва“.
— Знаеш, че искам, но…
— Аз съм принцеса на Дорн — промълви тя дрезгаво. — Не подобава да ме караш да се моля.
Сир Арис вдишваше уханието на косата й, усещаше ударите на сърцето й, притиснато до гърдите му. Тялото му откликна на близостта й и не се съмняваше, че и тя го усеща. Щом я хвана за раменете, усети, че трепери.
— Ариан? Моя принцесо? Какво има, обич моя?
— Трябва ли да го кажа, сир? Страхувам се. Наричаш ме „обич моя“, но ми отказваш, когато имам най-голяма нужда от тебе. Грешно ли е, че искам рицар, който да ме пази?
Никога не я беше виждал толкова уязвима.
— Не. Но стражите на баща ти те пазят, защо…
— Тъкмо от стражите на баща ми се боя. — За миг му се стори по-малка и от Мирцела. — Нали точно стражите на баща ми оковаха милите ми братовчедки.
— Не са ги оковали. Чух, че имат всички удобства. Тя се изсмя горчиво.
— Виждал ли си ги? Той няма да ми разреши да ги видя, знаеш ли това?
— Говорили са за измяна, разпалвали са война.
— Лореца е на шест, Дорея на осем. Какви войни могат да разпалват? Но баща ми и тях затвори със сестрите им. Виждал си го. Страхът кара и силни мъже да правят неща, които иначе никога не биха нап равили, а баща ми никога не е бил силен. Арис, сърце мое, чуй ме заради любовта, която казваш, че изпитваш към мен. Никога не съм била безстрашна като братовчедките си, защото бях посята от по-слабо семе, но двете с Тиен сме на едни години и сме близки като сестри още от момиченца. Щом тя може да бъде затворена, може да затворят и мен, и то по същата причина… заради Мирцела.
— Баща ти никога не би направил това.
— Не познаваш баща ми. Разочаровала съм го още откакто съм дошла на този свят без мъжки член. Шест пъти се опита да ме ожени за беззъби сивобради старци, всеки по-презрян от предишния. Вярно, не ми е заповядвал да се оженя за тях, но самите предложения доказват колко ниско ме поставя.
— Все пак ти си неговата наследничка.
— Нима?
— Той те остави да управляваш Слънчево копие, когато се оттегли във Водните си градини, нали?
— Да управлявам! Не. Остави братовчед си сир Манфри за кастелан, стария сляп Рикасо за сенешал, икономите си да събират налози и данъци, които ковчежничката му Алайз Леидибрайт да брои, приставите си да пазят реда из града, съдиите да съдят и майстер Майлс да се оправя с писмата, неизискващи вниманието на самия принц. Над всички тях постави Червената пепелянка. За мен останаха пиршествата и веселията, да забавлявам видните му гости. Оберин навестяваше Водните градини веднъж седмично. Мен повикваше два пъти за година. Не съм наследникът, който иска баща ми, това го показа ясно. Законите ни го ограничават, но би предпочел мястото му да заеме брат ми, знам това.
— Брат ти? — Той я хвана под брадичката и вдигна главата й, за да се взре в очите й. — Не е възможно да говориш за Тристейн. Той е още момче.
— Не Трис. Куентин. — Очите й бяха дръзки и черни като грях, немигащи. — Разбрах истината още когато бях на четиринайсет, от деня, в който отидох в стаята на баща ми да го целуна за лека нощ и не го намерих. Майка ми го беше повикала, разбрах след това. Беше оставил запалена свещ. Когато отидох да я духна, видях недовършено писмо, писмо до брат ми Куентин, в Ирънууд. Баща ми казваше на Куентин, че трябва да направи всичко, което искат от него майстерът и учителят му по оръжия, защото „един ден ще седнеш на моето място и ще властваш над цял Дорн, а един владетел трябва да е със силен ум и тяло“. — По меката буза на Ариан се затъркаля сълза. — Думите на баща ми, написани от собствената му ръка. Врязаха се в паметта ми. Плаках до изнемога в онази нощ, и много нощи след това.
Сир Арис не се беше срещал с Куентин Мартел. Принцът бе осиновен от лорд Ирънууд на крехка възраст, служил му беше като паж, после скуайър, рицарството си дори бе получил от неговите ръце. „Ако бях баща, аз също щях да искам да ме наследи синът ми“. Но чу болката в гласа й и знаеше, че ако й каже какво мисли, ще я загуби.