— Може би си разбрала погрешно. Била си още дете. Може би принцът е казвал това само за да окуражи брат ти да е по-усърден.
— Мислиш ли? Кажи ми тогава къде е сега Куентин?
— Принцът е с войнството на лорд Ирънууд — предпазливо отвър на сир Арис. Това му беше казал престарелият кастелан още когато пристигна в Дорн. Майстерът с гладката като коприна брада го бе повторил.
Ариан възрази.
— Така иска да вярвам баща ми. Но имам приятели, които твърдят друго. Моят брат е прехвърлил тайно Тясното море, предрешен като прост търговец. Защо?
— Откъде да знам? Може да има сто причини.
— Или една. Знаеш ли, че Златната дружина е прекратила договора си с Мир?
— Наемниците винаги нарушават договорите си.
— Не и Златната дружина. „Думата ни е злато“, това е девизът им от времената на Горчива стомана. Мир е в навечерието на война с Лис и Тирош. Защо ще скъсват с договор, който им обещава добра плата и добра плячка?
— Може би Лис е предложил повече. Или Тирош.
— Не — отвърна тя. — За всяка друга наемна дружина щях да го повярвам. Повечето от тях ще сменят страната за половин петак. Златната дружина е друго нещо. Братство на изгнаници и синове на изгнаници, обединени от мечтата за Горчива стомана. Искат своя дом повече от всякакво злато. Лорд Ирънууд знае това не по-зле от мен. Предтечите му са яздили с Горчива стомана по време на трите Въстания на Блекфир. — Хвана ръката му и сплете пръстите си в неговите. — Виждал ли си някога герба на дома Толанд на Призрачния хълм?
Сир Арис помисли за миг.
— Драконът, захапал опашката си?
— Драконът е времето. То няма начало нито край, така че всички неща се обръщат и повтарят. Андерс Ирънууд е прероденият Кристън Коул. Шепне в ухото на брат ми, че той трябва да управлява след баща ми, че не е редно мъже да коленичат пред жени… че Ариан е негодна да управлява, след като е такава своенравна и разпътна. — Тръсна предизвикателно косата си. — Така че вашите две принцеси имат обща кауза, сир… и също тъй своя общ рицар, който твърди, че обича и двете, но не иска да се бие за тях.
— Ще го направя. — Сир Арис коленичи. — Мирцела е по-голямата и пригодна за короната. Кой ще защити правата й, ако не нейният рицар от Кралската гвардия? Моят меч, животът ми, честта ми, всичко принадлежи на нея… и на теб, радост на сърцето ми. Кълна се, никой не ще отнеме рожденото ти право, докато имам силата да вдигна меч. Твой съм. Какво ще поискаш от мен?
— Всичко. — Коленичи пред него да го целуне по устните. — Всичко, моя обич, моя сладка любов, и завинаги. Но първо…
— Поискай и е твое.
— … Мирцела.
Бриен
Каменната стена беше стара и порутена, но като я видя издигната сред полето, Бриен настръхна.
„Тук се скриха стрелците и убиха горкия Клеос Фрей“… Но половин миля по-нататък подмина друга стена, която досущ приличаше на първата, и се разколеба. Разровеният от коловозите път завиваше и лъкатушеше, а голите кафяви дървета изглеждаха много различно от зелените дървеса, които помнеше. Дали бе подминала мястото, където сир Джайм бе извадил меча на братовчед си от ножницата му? Къде бяха дърветата, сред които се биха? Потокът, в който цапаха и се сечаха, докато не привлякоха Храбрата дружина?
— Милейди? Сир? — Подрик така и не беше решил как да я нарича. — Какво търсите?
„Призраци“.
— Веднъж минах оттук. Все едно. — „Когато сир Джайм все още си имаше две ръце. Как го мразех тогава, с всичките му подигравки и усмивки“. — Тихо, Подрик. В тези гори все още може да има разбойници.
— Имам меч. Мога да се бия.
„Не достатъчно добре“. Бриен не се съмняваше в храбростта му, само в обучението. Можеше и да е скуайър, поне на име, но хората, на които беше служил, не му бяха служили добре.
Чула беше историята му на части и с прекъсвания по пътя от Дъскъндейл. Беше от по-низшето разклонение на дома Пейн, сиромашка издънка от слабините на по-малък син. Баща му беше прекарал целия си живот като скуайър на по-богати братовчеди и беше направил Подрик на една дъщеря на свещар, за която се оженил, преди да загине при Бента на Грейджой. Майка му го оставила с един от същите братовчеди, когато бил на четири, за да избяга с някакъв странстващ певец, напълнил корема й с друго бебе. Подрик не помнеше как е изглеждала майка му. Сир Цедрик Пейн беше най-близо до онова, което Подрик можеше да нарече родител, макар че от накъсания му разказ на Бриен й се струваше, че братовчедът Цедрик е гледал на него повече като на слуга, отколкото като на син. Когато Скалата на Кастърли призовала васалните си знамена, рицарят го взел със себе си да се грижи за коня му и да чисти ризницата му. А после сир Цедрик го посекли в Речните земи, докато се сражавал във войската на лорд Тивин.