Обърна гръб на Хюл Хънт.
— Подрик, хайде.
Момчето заподтичва след нея, повело двата коня.
— Отиваме да намерим онова място ли? „Миризливата гъска“?
— Отивам аз. Ти отиваш до конюшните при източната порта. Питай и за някой хан, където можем да преспим.
— Добре, сир. Милейди. — Подрик гледаше в земята и подритваше камъчета. — А знаете ли къде е? Гъската? „Миризливата гъска“ де.
— Не.
— Той каза, че ще ни я покаже. Онзи рицар. Сир Кюл.
— Хюл.
— Хюл. Какво ви е направил той, сир? Ъъ, милейди. „Момчето може да плете език, но не е глупаво“.
— В Планински рай, когато крал Ренли свика знамената си, някои мъже си играеха игра с мен. Сир Хюл беше един от тях. Беше жестока игра, болезнена и нерицарска. — Бриен спря. — Източната порта е натам. Изчакай ме при нея.
— Както кажете, милейди. Сир.
„Миризливата гъска“ нямаше табела, по която да я познае човек. Почти цял час й отне, докато я намери, по дървено стълбище под уличното ниво, под плевника на някакъв прекупвач на коне. Мазето беше тъмно, с нисък таван, и Бриен чукна главата си в гредата на влизане. От гъски нямаше и помен. Няколко разхвърляни столчета и пейка, тикната до една от кирпичените стени. Масите бяха стари винени бурета, посивели и с дупки от червеи. Обещаната миризма владееше над всичко. Най-вече вино, влага и плесен, подсказа носът й, но имаше малко и от нужник, и от смет.
Единствените пиещи бяха трима тирошки моряци, сврени в един ъгъл: ръмжаха си иззад зелените си и червени бради. Огледаха я набързо и единият каза нещо, при което другите двама се разсмяха. Собственичката стоеше зад една талпа, поставена върху две бурета. Беше кръгла, бледокожа и полуоплешивяла, с огромни меки гърди, които се лашкаха насам-натам под мократа блуза. Изглеждаше все едно боговете са я направили от неопечено тесто.
Бриен не посмя да поиска вода. Плати си чаша вино и рече:
— Търся един мъж, Дик Чевръстия.
— Дик Краб. Идва почти всяка вечер. — Жената изгледа накриво ризницата и меча на Бриен. — Ако ще го колиш, направи го някъде другаде. Не искаме да си имаме неприятности с лорд Тарли.
— Искам да говоря с него. Защо да го коля? Жената сви рамене.
— Ако ми кимнете, като влезе, ще съм ви благодарна.
— Колко благодарна?
Бриен остави една медна звезда на дъската между тях и си намери място в сенките, с добра гледка към стъпалата на входа.
Опита виното. Беше някак мазно и вътре плуваше косъм. „Косъм, тънък като надеждите ми да намеря Санса“, каза си, докато го вадеше. Търсенето по сир Донтос се беше оказало безплодно, а със смъртта на лейди Лиза Долината вече не изглеждаше вероятно убежище. „Къде си, лейди Санса? Към родния си Зимен хребет ли побягна, или си със своя съпруг, както, изглежда, мисли Подрик?“ Бриен не искаше да търси момичето отвъд Тясното море, където дори езикът щеше да й е чужд. „Там ще съм още по-ужасна, като почна да ръмжа и да махам с ръце, за да ме разберат. Ще ми се смеят, както ми се смееха в Планински рай“. На бузите й изби червенина, щом си го спомни.
Когато Ренли си сложи короната, Девата на Тарт беше минала по целия път през Предела, за да се присъедини към него. Самият крал я бе поздравил почтително и с радост я прие на служба. Не и неговите лордове и рицари. Бриен не беше очаквала топло посрещане. Подготвена беше за студенина, за подигравки, за враждебност. Тази гозба я беше яла и преди. Не презрението на мнозината я бе объркало и я направи ранима, а добротата на малцината. Девата на Тарт се беше сгодявала три пъти, но никога не я бяха ухажвали, преди да отиде в Планински рай.
Големия Бен Рошавия бе първият, един от малкото мъже в лагера на Ренли, които я надвишаваха на ръст. Изпрати й скуайъра си да й почисти ризницата и й дари сребърен рог за пиене. Едмънд Амброуз го надмина, като й поднесе цветя и я покани да язди с него. Сир Хюл Хънт надмина и двамата. Подари й книга с красиви рисунки и със сто приказки за рицарска доблест. Донесе ябълки и моркови за конете й, и син копринен пискюл за шлема й. Разказа й клюките в лагера и й говореше умни, дълбоки неща, които я караха да се усмихва. Дори й предложи да потренират един ден, което значеше повече от всичко останало.
Тя си мислеше, че заради него другите започнаха да се държат вежливо. „Повече от вежливо“. На масата мъжете се биеха кой да седне до нея, предлагаха да й напълнят чашата с вино или да й донесат от сладките хлебчета. Сир Ричард Фароу свири любовни песни на лютнята си пред павилиона й. Сир Хю Бийзбъри й донесе гърненце с мед, „сладко като девите на Тарт“. Сир Марм Мюлендор я разсмя с щуротиите с маймунката си, любопитно малко черно-бяло същество от Летните острови. Един странстващ рицар, Уил Щърка, предложи да разтрие раменете й.