— Каква помощ?
— Една, дето ще струва повече от един елен.
— Кажи ми и ще получиш друг.
— Да го видя. — Бриен сложи на бурето още един елен. Той го завъртя, усмихна се и го сви. — Човек кат’ не може да стигне до корабите, трябва корабите да идат при него. Казах му, че знам едно място, дето т’ва може да стане. Скрито място де.
Бриен настръхна.
— Контрабандистки залив. Пратил си шута на контрабандисти.
— Него и двете момичета. — Мъжът се изсмя. — Само че мястото, дет’ ги пратих, ами, кораби не е имало там от доста време. Трийсет години, да речем. — Почеса се по носа. — Какъв ви е тоя шут?
— Онези две момичета са ми сестри.
— Гледай ти! Горките. И аз имах сестра някога. Слабо момиче, с изпъкнали колене, но й пораснаха циците и синът на един рицар й го мушна между краката. Последния път я видях в Кралски чертог, заработва си по гръб.
— Къде ги изпрати? Ново свиване на рамене.
— Виж, това не помня.
— Къде?! — Бриен плесна още един сребърен елен. Той й бутна обратно монетата с пръст.
— На едно място, дето елен не го е намирал. Виж, дракон би могъл.
Разбра, че среброто няма да измъкне истината от устата му. „Злато по може, но не се знае. Стомана ще е по-сигурно“. Докосна камата си, но вместо това бръкна в кесията. Намери златен дракон и го сложи на масата.
— Къде?
Дрипавият сграбчи монетата и я захапа.
— Сладко. Подсеща ме за нос Краклоу. Горе, на север оттука, дива земя, хълмове и блата, но нали съм роден и отрасъл там. Дик Краб ми е името, макар че повечето ми викат Дик Чевръстия.
Тя не му каза своето име.
— Къде на нос Краклоу?
— На Шепотите. Чували сте за Кларънс Краб, разбира се.
— Не съм.
Това, изглежда, го изненада.
— Сир Кларънс Краб имам предвид. Имам от неговата кръв. Бил осем стъпки висок и толкоз силен, че вадел борове от корен с една ръка и ги запращал на половин миля. Кон не можел да издържи тежестта му, тъй че яздел бизон.
— Какво общо има това с контрабандисткия залив?
— Жена му била горска вещица. Сир Кларънс като убиел някой, ще занесе главата му у дома и жена му ще я целуне по устата да й върне живота. Лордове разни, и магьосници, прочути рицари и пирати. Един бил крал на Дъскъндейл. Добри съвети давали на стария Краб. Ама нали били само глави, не можели да говорят високо, а и да викат не можели. Когат’ си само глава, можеш само да говориш, колкото ден да мине. Тъй че на цитаделата на Краб взели да й викат Шепотите. Още си е Шепотите, макар да е развалина от хиляда години. — Мъжът завъртя ловко монетата между пръстите си. — Един дракон кат’ е сам, му е самотно. Виж, десет…
— Десет дракона са цяло състояние. За глупачка ли ме взимаш?
— Не, но мога да те заведа при един. — Монетата заигра насам-натам. — Да ви заведа до Шепотите де, милейди.
На Бриен никак не й хареса играта на пръстите му с жълтицата. Но все пак…
— Шест дракона, ако намерим сестра ми. Два, ако намерим само шута. Нищо, ако не намерим нищо.
Краб сви рамене.
— Шест е добре. Шест ще стане.
„Твърде бързо“. Тя го хвана за китката, преди да е свил и златото.
— Не ми върти номера. Не съм лесен залък.
Щом го пусна, Краб разтърка китката си и измърмори:
— Боли ма!
— Нищо ти няма. Сестра ми е на тринайсет години. Трябва да я намеря, преди…
— … преди някой рицар да й го набута в цепката. Разбрах. Смятай, че е спасена. Дик Чевръстия вече е с теб. На разсъмване, при източната порта. Трябва да го видя онзи, за един кон.
Самуел
От морето на Самуел Тарли му беше толкова зле, че беше позеленял.
Не само от страх, че ще се удави, макар и това да го имаше. Беше и заради движението на кораба, това люшкане на палубата под краката му.
— Коремът ми е нещо неразположен — призна на Дареон в деня, в който отплаваха от Източен крайморски страж. Певецът само го плесна по гърба и отвърна:
— С тоя твой голям корем голямо неразположение ще падне, Убиец. Сам се постара да запази храбра физиономия, заради Джили, ако не за друго. Тя никога не беше виждала море. Докато газеха през снеговете след бягството си от Цитаделата на Крастър, се бяха натъкнали на няколко езера и дори те й се бяха сторили цяло чудо. Щом „Черната птица“ се отдели от брега, Джили затрепери и по бузите й потекоха сълзи. „Богове милостиви“, чу я да шепне. Първо изчезна Източен страж, после Валът започна да се смалява и смалява в далечината, докато най-сетне се стопи. Вятърът междувременно се беше усилил. Платната бяха като избелялото сиво на черно наметало, прано твърде често, а лицето на Джили бе побеляло от страх.