Мислеше си, че това ще я възбуди. Едва ли можеше да сбърка повече. Джили го изгледа равнодушно, с помръкнали очи под сплъстените кичури неумита коса.
— Щом искате, милорд.
— А ти какво искаш? — попита я Сам.
— Нищо. — Обърна му гръб и премести бебенцето си от едната гърда на другата.
Люшкането на кораба разбъркваше яйцата, бекона и пържения хляб, които Сам бе изял преди тръгване. Изведнъж усети, че и за миг повече не може да изтърпи каютата. Надигна се и се изкатери по стълбата да даде закуската си на морето. Гаденето беше толкова силно, че не можа да се спре, за да прецени накъде духа вятърът, повърна от перилото не накъдето трябва и целият се оцапа. Въпреки това се почувства много по-добре… макар и не задълго.
Корабът беше „Черната птица“, най-голямата галера на Стража. „Бурната врана“ и „Нокътят“ бяха по-бързи, обяснил беше Котър Пайк на майстер Емон в Източен крайморски страж, но те бяха бойни кораби, тънки и бързи хищни птици, на които гребците седяха на открити палуби. „Черната птица“ беше по-добър избор за суровите води на Тясното море отвъд Скагос.
— Бури има — предупреди ги Пайк. — Зимните са по-лоши, но есенните бури са по-чести.
Първите десет дни беше сравнително спокойно — „Черната птица“ пълзеше през Залива на тюлените, без да се откъсва от брега. Щом задухаше вятър, ставаше студено, но в солената миризма във въздуха имаше нещо ободряващо. Сам почти не можеше да яде и в редките случаи, когато насила сложеше нещо в стомаха си, то не се задържаше задълго, но като оставим това настрана, не се чувстваше съвсем зле. Опитваше се да окуражи Джили и да я ободри, колкото можеше, но каквото и да й кажеше, тя, изглежда, предпочиташе да се свива в каютата с мъничкия си син. Бебето явно не харесваше кораба повече от майка си. Когато не ревеше, повръщаше майчиното мляко. Имаше непрекъснато разстройство, цапаше кожите, с които го увиваше Джили да му е топло, и въздухът се изпълваше с кафява воня. Колкото и лоени свещи да палеше Сам, миризмата на акано си оставаше.
По-приятно беше вън на палубата на чист въздух, особено когато Дареон пееше. Певецът беше познат на гребците на „Черната птица“ и с охота им свиреше, докато гребат. Знаеше всичките им любими песни: тъжни като „Деня, в който обесиха Черния Робин“, „Русалкина жалба“ и „Есента на живота ми“, ободряващи като „Железни пики“ и „Седем меча за седем сина“, неприлични като „Вечеряла дамата“, „Малкото й цветенце“ и „Мегет беше весела девица, весела девица беше тя“. Когато запя „Мечока и красивата девица“, подхванаха я всички гребци и „Черната птица“ сякаш полетя над водата. Дареон не беше кой знае колко добър с меча, знаеше Сам от времето им с обучението при Алисър Торн, но имаше хубав глас. „Мед, намазан върху гръм“, беше го нарекъл веднъж майстер Емон. Свиреше добре на лютня, и на цигулка също така, и дори пишеше свои песни… макар че според Сам не бяха много добри. Все пак беше хубаво да седи и да слуша, макар сандъкът да бе толкова корав и грапав, че почти беше благодарен на месестия си задник. „Дебелите хора си носят възглавница навсякъде“, мислеше си.
Майстер Емон също предпочиташе да прекарва времето си на палубата, завит под купчина кожи и зазяпан над водата.
— Какво толкова гледа? — зачуди се един ден Дареон. — За него тук е толкова тъмно, колкото и в каютата.
Старецът го чу. Макар очите му да бяха замъглени и угаснали, ушите му си бяха съвсем наред.
— Не съм се родил сляп — напомни им той. — Когато последния път минах оттук, виждах всяка скала, дърво и бял гребен, и гледах сивите чайки, полетели след нас. Бях на трийсет и пет и от шестнайсет години бях майстер на веригата. Ег искаше да му помагам в управлението, но знаех, че мястото ми е тук. Изпрати ме на север на борда на „Златния дракон“ и заръча на приятеля си сир Дънкан да ме докара жив и здрав до Източен страж. Никой набор не беше пристигал на Вала толкова тържествено, откакто Нимерия пратила в Стража шестима рицари в златни букаи. Ег беше опразнил и тъмниците си, за да не полагам клетвата си сам. Почетната ми гвардия, така ги нарече. Един от тях беше мъж, як като Бриндън Реките. По-късно го избраха за лорд-командир.
— Кървавия гарван ли? — каза Дареон. — Знам една песен за него. „Хиляда очи и едно“ се казва. Но мислех, че е живял преди сто години.
— Не само той. Някога и аз бях млад като вас. — Това като че ли го натъжи, той се закашля, затвори очи и заспа; люшкаше се под кожите при всяко поклащане на кораба.