— Да не би да пропуснах някоя остроумна шега? — каза Джайм, щом влезе.
— О, вижте, вашият храбър брат дойде, ваше величество — възкликна лейди Мериуедър.
— Повечето от него. — Джайм разбра, че кралицата вече е навъртяла чашите. Напоследък Церсей като че ли не оставяше бокала с вино — тя, която някога укоряваше Робърт Баратеон за пиенето му. Не му харесваше това, но пък и той напоследък май не харесваше нищо от това, което правеше сестра му. — Майстер, споделете, ако обичате, новината с нашия лорд-командир — каза тя.
Пицел изглеждаше ужасно притеснен.
— Получихме птица. От Стоукуорт. Лейди Танда ни съобщава, че дъщеря й Лолис е родила силно и здраво бебе.
— И изобщо не можеш да предположиш как са нарекли копелето, брат ми.
— Искаха да го нарекат Тивин, доколкото помня.
— Да, но аз забраних. Казах на Фалайс, че не желая благородното име на баща ни да бъде дадено на престъпно заченато изчадие на някакъв нерез и малоумна свиня.
— Лейди Стоукуорт настоява, че името на детето не е нейно дело — намеси се Великият майстер Пицел. По сбръчканото му чело беше избила пот. — Пише, че изборът е бил на съпруга на Лолис. Онзи Брон, той… изглежда, той…
— Тирион — предположи Джайм. — Нарекъл е детето Тирион. Старецът кимна плахо и избърса чело с ръкава на халата си. Джайм се изсмя.
— Ето, мила ми сестричке. Търсеше Тирион къде ли не, а той през цялото време е бил в утробата на Лолис.
— Палячо. И ти, и Брон, и двамата сте палячовци. Не се съмнявам, че в този момент копелето суче едно от виметата на Лолис Малоумната, а онзи наемник гледа и се подсмихва на малката си наглост.
— Навярно това дете има някаква прилика с брат ви — предположи лейди Мериуедър. — Може да се е родило уродливо или без нос. — Изсмя се гърлено.
— Ще трябва да изпратим подарък на скъпото им момченце — заяви кралицата. — Нали, Томен?
— Може да му пратим котенце.
— Лъвче — подхвърли лейди Мериуедър. „Да му разпори гърленцето“, намекваше усмивката й.
— Друг подарък имах предвид — каза Церсей.
„Нов пастрок най-вероятно“. Джайм познаваше този поглед в очите на сестра си. Беше го виждал и преди, последния път в нощта на сватбата на Томен, когато тя запали Кулата на Ръката. Зелената светлина на адския огън бе окъпала лицата на зрителите така, че ужасно приличаха на гниещи трупове, на глутница ухилени върколаци, но някои трупове бяха по-красиви от други. Дори на тази злокобна светлина лицето на Церсей си оставаше прелестна гледка. Стоеше притиснала ръка до гърдите си, с леко разтворени устни, зелените й очи блестяха. „Тя плаче“, бе осъзнал Джайм, но дали беше скръб, или екстаз, не можеше да каже.
Гледката го беше изпълнила с безпокойство — напомни му за Ерис Таргариен и как го възбуждаха изгарянията. Един крал няма тайни от своята Кралска гвардия. През последните години на управлението на Ерис отношенията между краля и кралицата се бяха обтегнали и денем двамата се избягваха. Но всеки път, когато Ерис хвърлеше някого в пламъците, през нощта кралица Раела имаше посетител. В деня, в който изгори своята Ръка на боздугана и камата, Джайм и Джон Дари бяха стояли на стража пред спалнята й, докато кралят си взимаше удоволствието. „Боли — беше чул да вика Раела през дъбовата врата. — Боли!“ По някакъв странен начин това му прозвуча по-ужасно от крясъците на лорд Челстид на кладата.
— Заклели сме се и нея да браним — най-сетне не издържа Джайм.
— Да — съгласи се Дари. — Но не от него.
След това Джайм беше видял Раела само веднъж, заранта на същия ден, в който си тръгна за Драконов камък. Кралицата беше загърната в наметало и с вдигната качулка, когато се качи в своята къща на колела, която щеше да я откара от Високия хълм на Егон до чакащия кораб, но след като замина, чу слугините й да си шепнат. Казваха, че кралицата приличала все едно, че я е изтерзал някой звяр, бедрата й били раздрани с нокти, а гърдите — нахапани. „Звяр с корона“, помисли Джайм.
Към края Лудия крал беше станал толкова страхлив, че не допускаше около себе си никакво оръжие освен мечовете на Кралската гвардия. Брадата му беше сплъстена и немита, косата — заплетени валма от сребро и злато, стигащи до кръста, ноктите — напукани и пожълтели, дълги цяла педя. И все пак остриета го мъчеха — онези, от които така и не можеше да избяга, остриетата на Железния трон. Ръцете и краката му бяха вечно покрити с драскотини и полузараснали рани.