— Щях да съм лош осведомител, ако не ги познавах, ваше величество. — Кибърн се настани между Ортън Мериуедър и Джилс Росби.
„Моите съветници“. Церсей беше изкоренила всяка роза и всички издънки, и на чичо си и на братята си. На тяхно място седяха хора, които щяха да дължат лоялност единствено на нея. Дори им беше дала нови титли, заети от Свободните градове: кралицата вече нямаше да има дворцови „началници“. Ортън Мериуедър беше нейният юстициар, Джилс Росби — нейният лорд-ковчежник. Аурейн Водите, енергичното младо Копеле на Дрифтмарк, щеше да е нейният велик адмирал.
А за нейна Ръка — сир Харис Суифт.
Плъзгав, плешив и раболепен, Суифт имаше нелепа бяла мъхеста брада там, където повечето мъже имаха брадичка. Синьото петле на неговия дом бе извезано на предницата на плюшения му жълт жакет с мъниста от лапис. Върху него носеше мантия от синьо кадифе, украсена със сто златни длани. Сир Харис се беше възбудил много при назначението, твърде замаян, за да разбере, че е по-скоро заложник, отколкото Ръка. Дъщеря му беше съпруга на чичо й и Кеван обичаше своята дама с дебелата гуша въпреки плоските й гърди и кокошите й крака. Докато сир Харис беше в ръцете й, Кеван Ланистър трябваше добре да помисли, преди да реши да й се противопостави. „Не е идеалният заложник, разбира се, но по-добре тънък щит, отколкото никакъв“.
— Кралят ще се включи ли? — попита Ортън Мериуедър.
— Синът ми си играе с малката си кралица. Засега представата му за царуване е да подпечатва хартии с кралския печат. Негово величество все още е твърде млад, за да разбира от държавни дела.
— А нашият доблестен лорд-командир?
Сир Джайм е при оръжейника си, взимат му мярка за ръка. Знам, че на всички ви е омръзнал отвратителният му чукан. А и смея да кажа, че това заседание ще му е също толкова досадно, колкото на Томен. — Аурейн Водите се изкиска. „Добре — помисли Церсей, — колкото повече се смеят, толкова по-малка заплаха е. Нека се смеят“. — Има ли вино?
— Да, ваше величество. — Ортън Мериуедър не беше привлекателен с големия си буцест нос и рошавата червеникавооранжева коса, но винаги беше повече от вежлив. — Разполагаме с дорнско червено и арборско златно, и чудесен сладък хипокрас от Планински рай.
— Златното според мен. Дорнските вина ги намирам за кисели като самите дорнци. — И добави, докато Мериуедър й пълнеше чашата: — Предполагам, че можем да започнем с тях.
Устните на Великия майстер Пицел още трепереха, но той все пак успя някак да проговори.
— Както заповядате. Принц Доран е затворил непокорните копелдачки на брат си, но Слънчево копие още кипи. Принцът пише, че не може да се надява да успокои водите, докато не получи правосъдието, което му е обещано.
— Разбира се. — „Досадно същество е този принц“. — Дългото му чакане почти приключи. Изпращам сир Бейлон Суан в Слънчево копие да му занесе главата на Грегър Клегейн. — Сир Бейлон щеше да има и друга задача, но това беше по-добре да не се споменава.
— Аха. — Сир Харис Суифт засука с палец и показалец нелепата си брада. — Значи е мъртъв? Сир Клегейн?
— Според мен — да, милорд — подхвърли Аурейн Водите. — Казвали са ми, че махането на глава от тяло обикновено е смъртоносно.
Церсей го удостои с усмивка; обичаше остроумието, стига тя да не е жертвата му.
— Сир Грегър издъхна от раните си, точно както ни предсказа Великият майстер Пицел.
Пицел се окашля и изгледа кисело Кибърн.
— Копието беше с отрова. Никой не можеше да го спаси.
— Така казахте вие. Помня добре. — Кралицата се обърна към Ръката си. — За какво си говорехте, когато дойдох, сир Харис?
— За врабците, ваше величество. Септон Рейнард твърди, че в града вече има поне две хиляди и всеки ден идват още. Водачите им проповядват гибел и култ към демон…
Церсей отпи от виното. „Много приятно“.
— И крайно време беше, не мислите ли? Как бихте нарекли онзи червен бог, на който се кланя Станис, ако не демон? Вярата би трябвало да се противопостави на това зло. — Кибърн й беше напомнил за това, умен мъж. — Боя се, че покойният ни Върховен септон беше твърде бездеен. Старостта бе замъглила погледа му и изцедила силите му.
— Той си беше свършил, ваше величество. — Кибърн се усмихна на Пицел. — Кончината му не би трябвало да ни изненадва. Никой не може да иска повече от това да умре кротко в съня си на толкова години.