Бойни кораби се редяха на пристан покрай светия бряг на Стари Уик, докъдето стигаха очите му, мачтите им бяха изпънати нагоре като копия. В по-дълбоките води на дрейф стояха плячки: рибарски когове, караки и дромони, завзети в набези или в бран, твърде големи, за да стигнат до брега. По носовете, кърмите и мачтите се вееха познати знамена.
Нют Бръснаря примижа към брега.
— Това там не е ли „Морска песен“ на лорд Харлоу? — Бръснаря беше набит мъж, кривокрак и с дълги ръце, но очите му вече не бяха така остри, както на младини. В онези дни можеше да мята брадва толкова добре, че мъжете казваха, че може да те обръсне с нея.
— „Морска песен“, да. — Родрик Четеца явно беше оставил книгите си. — А ей там е „Гръмоносец“ на стария Дръм, с „Нощен летец“ до него. — Очите на Виктарион си бяха остри както всякога. Познаваше ги дори с прибраните платна и увисналите знамена, както подобаваше за лорд-капитан на Железния флот. — „Среброперка“ също. Някой близък на Савейн Ботли. — Вранско око беше удавил лорд Ботли, вестта бе стигнала до ушите на Виктарион, а наследникът му загина при Рова Кайлин, но имаше братя и други синове също така. „Колко? Четирима? Не, петима, и никой от тях няма никакво основание да обича Вранско око“.
И тогава я видя: едномачтова галера, тънка и ниска, с тъмночервен корпус. Платната й, вече прибрани, бяха черни като беззвездно небе. Макар и на котва, „Тишина“ изглеждаше едновременно жестока и бърза. На носа й имаше черна желязна дева, протегнала напред едната си ръка. Беше с тънък кръст, гордо щръкнали гърди, краката й бяха дълги и гъвкави. От главата й назад се вееше грива от черна желязна коса, а очите й бяха от бисери. Но нямаше уста.
Ръцете на Виктарион се свиха в юмруци. Беше пребил до смърт четирима мъже с тези ръце, и една жена също. Макар косата му да бе посипана със скреж, беше силен като всякога, с широка бича гръд и плосък като на момче корем. „Братоубиецът е прокълнат в очите и на богове, и на хора“, напомнил му беше Бейлон в деня, в който отпрати Вранско око далече в морето.
— Той е тук — каза Виктарион на Бръснаря. — Продължаваме само на гребла. „Скръб“ и „Желязна мъст“ да застанат между „Тишина“ и морето. Другите от флотата да затворят залива. Никой няма да си тръгне оттук без моя заповед, нито човек, нито врана.
Мъжете на брега бяха забелязали платната им. Приятели и родственици завикаха за поздрав и виковете отекнаха над залива. Но не и от „Тишина“. Пъстрата смълчана тълпа мелези по палубата й гледаше безмълвно как „Желязна победа“ се приближава, мъже черни като катран и други, трътлести и космати като маймуните на Соторос. „Чудовища“, помисли Виктарион.
Хвърлиха котва на двайсет разтега от „Тишина“.
— Спуснете лодка. Искам да ида на брега.
Закопча на кръста оръжейния си колан, докато гребците заемаха местата си. Дългият меч се отпусна на лявото му бедро, камата на дясното. Нют Бръснаря закопча плаща на лорд-капитана на раменете му. Съшит беше от девет пласта златоткан плат с формата на кракена на Грейджой, с пипалата, увиснали над ботушите. Под него носеше тежка сива плетена ризница върху щавена черна кожа. При Рова Кайлин носеше ризница ден и нощ. Отекли рамене и схванат гръб бяха за предпочитане пред отровните стрели на блатните дяволи — само одраскат човек и след няколко часа той се гърчеше и пищеше, а животът му изтичаше между краката на червени и кафяви струи. „Който да спечели Престола от Морски камък, ще се справя с блатните дяволи“.
Нахлузи си и високия боен шлем във форма на железен кракен — пипалата се извиваха около страните му и се събираха под челюстта. Лодката вече бе готова.
— Сандъците оставям на твоя отговорност — каза на Нют, докато се прехвърляше през борда. — Гледай да се пазят добре. — Много зависеше от тези сандъци.
— Както заповядате, ваше величество. Виктарион се намръщи кисело.
— Все още не съм крал. Заслиза по въжената стълба.
Ерон Мокра коса го чакаше на брега с мях под мишница. Беше мършав и висок, макар и по-нисък от Виктарион. Носът му стърчеше като перка на акула от кокалестото лице, а очите му бяха желязо. Брадата му стигаше до кръста, сплетената му на въжета коса плющеше по раменете и гърба му, щом духнеше вятър.