Ала това бе в зората на дните, когато по суша и море все още обитавали могъщи хора. Палатът му се греел от живия огън на Нага, който Сивият крал превърнал в свой роб. По стените му висели гоблени, тъкани от сребърно водорасло, преблажена гледка за очите. Воините на Сивия крал пирували с морска плячка на маса, изваяна като морска звезда, седнали на тронове от бисерни миди. „Отишло си е всичко това, целият блясък и слава“. Хората сега бяха по-малки. Животът им се бе съкратил. Бурният бог бе удавил огъня на Нага след смъртта на Сивия крал, столовете и гоблените бяха разграбени, покривът и стените бяха изгнили и порутени. Дори великият трон на Сивия крал от зъбите на морския дракон бе погълнат от морето. Само костите на Нага бяха устояли, да напомнят на железнородените за чудото, което някога са били.
„Стига“, помисли Ерон Грейджой.
В камъка бяха всечени девет широки стъпала. Зад тях се извисяваха ветровитите хълмове на Стари Уик, с черните и сурови планини в далечината. Ерон спря там, където някога се бяха издигали портите, отпуши меха, отпи глътка солена вода и се обърна към морето. „Родихме се от морето и в морето трябва да се върнем“. Дори оттук можеше да чуе несекващия грохот на вълните и да усети силата на бога, спотаен под водите. Падна на колене. „Ти прати своя народ при мен — замоли се той. — Оставиха своите палати и колиби, своите замъци и твърдини, за да дойдат тук, при костите на Нага, от всяко рибарско селце и от всяка закътана долина. Дай им сега мъдростта да познаят истинския крал, щом застане пред тях, и да избегнат лъжливия“.
Цяла нощ се моли така, защото щом богът влезеше в него, не му трябваше сън, не повече, отколкото на вълните или на рибите в морето.
Тъмни облаци побягнаха пред вятъра и първата светлина се прокрадна над света. Черното небе стана сиво като аспид; черното море стана сиво-зелено; черните планини на Голям Уик отвъд залива добиха синьо-зеленикавия цвят на стройните смърчове. А щом цветът се върна на света, заплющяха сто знамена. И видя Ерон сребърната риба на Ботли, кървавата луна на Винч и тъмнозелените дървета на Оркууд. Видя бойни рогове, левиатани и коси, и навсякъде — големите златни кракени. Под тях пристъпваха раби и солени жени, разбъркваха за нов живот тлеещи въглени и кормеха риба, да закусят капитани и крале. Зората докосна скалистия бряг и той видя мъже да се будят от сън, да мятат настрана завивки от тюленова кожа и да подвикват за първия си рог с ейл. „Пийте дълбоко — помисли Ерон, — че божия работа имаме да свършим днес“.
Морето също оживяваше. Вълните се надигнаха с усилващия се вятър и замятаха пенести гребени по дългите кораби. „Удавеният бог се пробужда“, помисли Ерон. Чуваше гласа му, надигащ се от морските дълбини. „Ще бъда тук с теб в този ден, мой силен и верен слуга — рече му гласът. — Безбожник няма да седне на моя Престол от Морски камък“.
Тук, под свода на ребрата на Нага, го намериха неговите удавени, изправен, висок и неумолим, с развятата от буйния вятър дълга черна коса.
— Време ли е? — попита Рус. Ерон кимна и рече:
— Вървете и огласете призива.
Удавените вдигнаха криваците си от плавеи и ги заудряха, заслизаха надолу по хълма. Присъединиха се и други и тропотът закънтя над целия бряг. Шумът и трясъкът, който вдигаха, бе толкова страховит, че сякаш стотици дървета се биеха едно друго с могъщите си клони. Заудряха и бойни барабани, изрева рог, а след него — друг.
Мъже заоставяха огнищата и поеха нагоре към костите на Палата на Сивия крал; гребци, кърмчии, тъкачи на платна, корабостроители, воините с брадвите си и рибарите с мрежите си. Някои си имаха раби да им служат, други — солени жени. Трети, плавали твърде често до зелените земи, ги придружаваха майстери, певци и рицари. Простолюдието се струпа в широк полумесец около подножието на хълма, с рабите, децата и жените най-отзад. Капитаните и кралете продължиха нагоре по склоновете. Ерон Мокра коса видя широко умихнатия Зигфри Каменно дърво и Андрик Несмеещия се, и рицаря Харас Харлоу. Лорд Белор Блектайд в самурения си плащ крачеше до Стоунхауз в дрипавата му тюленова кожа. Виктарион се извисяваше над всички, освен над Андрик. Брат му не носеше шлем, но инак целият беше в броня, с плаща на кракена, провиснал златен от раменете му. „Той ще е нашият крал. Кой би могъл да го погледне и да се усъмни?“
Щом Мокра коса вдигна високо костеливите си ръце, барабаните секнаха и бойните рогове замлъкнаха, удавените снишиха криваците си и всички се смълчаха. Остана само шумът на вълните, грохот, който никой смъртен не може да усмири.