— Родихме се от морето и в морето ще се върнем — подхвана Ерон, тихо най-напред, та да напрегнат мъжете слух. — Бурният бог в своя гняв изтръгна Бейлон от замъка му и го захвърли, ала сега той пирува под вълните във водните палати на Удавения бог. — Вдигна очи към небето. — Бейлон е мъртъв! Железния крал е мъртъв!
— Кралят е мъртъв! — ревнаха неговите удавени мъже.
— Ала което е мъртво, не може никога да умре, но се вдига отново, по-крепко и по-силно! — напомни им той. — Бейлон падна, Бейлон, моят брат, който зачете Стария закон и плати желязната цена. Бейлон Храбрия, Бейлон Блажения, Бейлон Трижди коронясания, който върна свободата ни и нашия бог. Бейлон е мъртъв… но железен крал ще се вдигне отново, да седне на Престола от Морски камък и да властва над островите.
— Крал ще се вдигне! — отвърнаха те. — Ще се вдигне!
— Да. Трябва. — Гласът на Ерон изтътна като вълните. — Но кой? Кой ще седне на мястото на Бейлон? Кой ще властва над тези святи острови? Тук ли е той сред нас сега? — Жрецът разпери широко ръце.
— Кой ще е кралят над нас?
Зад гърба му изкрещя чайка. Тълпата се размърда, като хора, събуждащи се от сън. Всеки оглеждаше съседите си да види кой би дръзнал да поиска корона. „Вранско око никога не е бил търпелив — каза си Ерон Мокра коса. — Може да проговори пръв“. Станеше ли тъй, щеше да си е негова грешка. Капитаните и кралете бяха дошли отдалече за този пир и нямаше да изберат първото блюдо, което им поднесат. „Ще искат да вкусят и да опитат, хапка от един, залък от друг, докато не намерят оногова, който най им допада“.
Юрон също трябваше да го е разбрал. Стоеше сред своите неми чудовища, скръстил ръце на гърдите си. Само вятърът и вълните отвърнаха на зова на Ерон.
— Железнородените трябва да имат свой крал — настоя жрецът след дълго мълчание. — Пак питам. Кой ще е кралят над нас?
— Аз ще съм — дойде отговор отдолу. Мигом се надигнаха викове:
— Джилбърт! Джилбърт крал!
Капитаните отвориха път, за да минат претендентът и поборниците му и да застанат до Ерон, под ребрата на Нага.
Претендентът за крал беше висок и мършав, с гладко обръснати хлътнали бузи и тъжно лице. Тримата му поборници застанаха две стъпки по-надолу, с неговия меч, щита и знамето му. И тримата определено приличаха на високия лорд и Ерон реши, че са синовете му. Единият развя знамето му, черен дълъг кораб на залязващо слънце. — Аз съм Джилбърт Фарвинд, владетелят на Самотна светлина — заяви той на кралския събор.
Ерон познаваше неколцина от рода Фарвинд, особняци, които държаха земите по най-западния бряг на Голям Уик и пръснатите отвъд него островчета, толкова малки скали, че повечето можеха да крепят само един дом. От тях Самотна светлина бе най-далечният, на осем дни плаване на северозапад, през места, където се въдеха тюлени и моржове. Фарвинд бяха повече от странни. Някои мълвяха, че били превъплъщенци, нечестиви създания, които можели да се превръщат в морски лъвове, моржове и дори в петнисти китове, вълците на дивото море.
Лорд Джилбърт заговори. Заговори за земя на чудеса, отвъд Морето на залеза, земя, непознаваща глад и зима, където смъртта нямала власт.
— Направете ме свой крал и ще ви отведа там — извика той. — Ще построим десет хиляди кораба като Нимерия някога и ще отплаваме с целия си народ в земята отвъд залеза. Там всеки мъж ще е крал и всяка жена — кралица.
Очите му, видя Ерон, бяха ту сиви, ту сини, променчиви като морските води. „Очи на луд — помисли той. — Очи на глупак“. Видението, за което говореше, несъмнено бе клопка, поставена от Бурния бог, за да примами железнородените към унищожение. Даровете, които хората му пръснаха пред кралския събор, бяха тюленови кожи и бивни от моржове, гривни от китова кост и рогове, обковани в бронз. Капитаните ги поглеждаха и се обръщаха, оставяха на по-низшите да си вземат по някой дар. Щом глупакът спря да говори и поборниците му завикаха името му, само Фарвинд подеха вика, а и далеч не всички. Скоро виковете „Джилбърт! Джилбърт крал!“ заглъхнаха и наново се възцари тишина. Чайките крещяха високо над тях и кацаха по ребрата на Нага, докато владетелят на Самотна светлина слизаше бавно по склона.
Ерон Мокра коса отново пристъпи напред.
— Пак питам. Кой ще е кралят над нас?
— Аз! — прогърмя дълбок глас и тълпата отново се раздвои.
Извикалия го понесоха нагоре в издялан от плавей стол, на раменете на внуците му. Грамаден мъж развалина, двайсет камъка на тегло и деветдесет на години, загърнат в тежка бяла меча кожа. Косата му също беше бяла като сняг, а огромната брада го загръщаше като одеяло от бузите до бедрата, тъй че беше трудно да каже човек къде свършва брадата и почва кожата. Макар внуците му да бяха едри и здрави мъже, огъваха се под тежестта му по стръмните каменни стъпала. Оставиха го под Палата на Сивия крал, а трима останаха под него като поборници.