— Само да се опитат. — Подрик опипа меча си.
— Ти опитай. Само опитай. Млящерите хич не умират лесно. — Смигна на Бриен. — Вие лошо момиченце ли сте, милейди?
— Не. — „Само глупачка“. Дървата бяха много влажни и не се палеха, колкото и искри да изкарваше с кремъка и парчето стомана. Праханта задимяваше, но нищо повече. Отвратена, тя опря гръб на скалата, загърна се в наметалото си и се примири със студената мокра нощ. Дъвчеше коравото резенче осолено говеждо и си мечтаеше за горещо ядене, а Дик Чевръстия разправяше за времената на сир Кларънс Краб и как се бил с краля на млящерите. Сладкодумно разказваше, трябваше да му го признае. „Но и Марк Мюлендор също беше забавен с малката си маймунка“.
Твърде мокро беше, за да види как се скри слънцето, твърде мокро, за да види изгряващата луна. Нощта се възцари, студена и беззвездна. На Краб му свършиха приказките и заспа. Скоро и Подрик захърка. Бриен седеше с гръб на скалата и слушаше вълните. „Близо ли си до морето, Санса? Дали чакаш сега при Шепотите кораб, който така и няма да дойде? Кой ли е с тебе? Превоз за трима, каза той. Дали и Дяволчето е с тебе, и сир Донтос, или си намерила малката си сестра?“
Изтеклият ден беше дълъг и Бриен бе уморена. Усети как клепачите й натежават. На два пъти задряма. Втория път се събуди с разтуптяно сърце, убедена, че някой е надвиснал над нея. Крайниците й бяха изтръпнали, а наметалото се беше омотало около глезените й. Изрита го и се изправи. Дик Чевръстия лежеше свит на кълбо на мокрия пясък и спеше. „Сън. Беше само сън“.
Навярно беше сбъркала, като изостави сир Крейгтон и сир Илифер. Изглеждаха честни хора. „Де да беше дошъл и Джайм с мен…“ Но той беше рицар на Кралската гвардия, мястото му беше при неговия крал. А и тя си искаше Ренли. „Заклех се да го защитя и се провалих. После се заклех да отмъстя за него и пак се провалих. Вместо това избягах с лейди Кейтлин и нея също провалих“. Вятърът бе сменил посоката и дъждът биеше в лицето й.
На другия ден пътят се смали до тясна чакълеста пътека, а накрая — до жалък намек за път. Някъде към обед изведнъж свърши в подножието на обрулена от вятъра стръмнина. На върха й се издигаше малък, навъсен над вълните замък, трите му кули се очертаваха на фона на оловно-сивото небе.
— Това ли е Шепотите? — попита Подрик.
— Да ти прилича на скапана развалина? — сопна се Краб и се изплю. — Това е Злата бърлога, седалището на стария лорд Брун. Тук обаче пътят свършва. Оттук нататък ни чакат боровете.
Бриен огледа стръмнината.
— Как ще стигнем горе?
— Лесно. — Дик Чевръстия обърна коня си. — Обаче стойте близо до Дик. Млящерите много си падат по завеяни хора.
Пътят нагоре се оказа тясна каменна пътека, скрита в пропуканата скала. Тук-там имаше изсечени стъпала. От двете страни ги обграждаха стръмни проядени от вятъра стени. На някои места се бяха образували фантастични фигури. Докато се катереха, Дик Чевръстия им сочеше:
— Онова там е глава на великан, нали? — Бриен се усмихна, като я видя. — Виж ей там, онова пък е каменен дракон. Другото му крило паднало, когато баща ми бил още момче. Онова над него, провисналото е виме, като бозките на дърта вещица. — Хвърли кос поглед към гърдите й.
— Сир? Милейди — извика Подрик. — Конник.
— Къде? — Никоя от скалите не й напомняше за конник.
— На пътя. Не е скален конник. Истински. Следва нас. Там, долу. — Момчето посочи.
Бриен се обърна. Бяха се изкачили толкова нависоко, че се виждаше на няколко левги покрай брега. Конят идваше по същия път, откъдето бяха минали и те, на две-три мили назад. „Пак ли?“ Изгледа подозрително Чевръстия Дик.
— Не ми се мръщи така — рече Краб. — Който и да е, нищо общо няма с мен. Някой от мъжете на Брун ще да е, сигурно се връща от войните. Или от ония певци, дето скитат от място на място — обърна глава и се изплю. — Поне съм сигурен, че не е проклет млящер. Те не яздят коне.
— Не е — съгласи се Бриен. В това поне Дик беше прав. Последните стотина стъпки се оказаха най-стръмни и опасни. Под копитата на конете им се къртеха камъчета и се търкаляха надолу по пътеката. Накрая излязоха от пукнатината в скалата и се озоваха под стените на замъка. Над парапета надникна някакво лице и се скри. На Бриен й се стори, че е женско, каза го на Дик Чевръстия и той се съгласи.
— Брун е много стар да се катери по стените, а синовете и внуците му тръгнаха на война. Останали са само дърти пачаври и едно сополиво тригодишно бебе.