Беше й на устата да го попита на страната на кой от кралете е лорд Брун, но май вече нямаше никакво значение. Синовете на Брун бяха заминали; някои сигурно нямаше да се върнат. „Тук няма да намерим гостоприемство“. Замък, пълен със старци и старици, жени и деца, едва ли щеше да отвори портите си на въоръжени странници.
— Говориш за лорд Брун все едно, че го познаваш — рече тя на Дик Чевръстия.
— Може и да съм го познавал. Някога.
Тя погледна предницата на палтото му. На мястото на отпрания знак се виждаха конци и между тях по-тъмна тъкан. Водачът й явно беше дезертьор. Дали конникът зад тях нямаше да се окаже негов брат по оръжие?
— Трябва да продължим — изсумтя Дик, — преди Брун да вземе да се чуди какво търсим под стените му. Даже дъртите пачаври могат да стрелят с арбалет. — Махна с ръка към варовиковите хълмове, издигащи се отвъд замъка. — Оттук нататък вече няма пътища, само потоци и дивечови пътеки, но милейди хич да не я е страх. Дик Чевръстия ги знае тези места.
Точно от това се страхуваше Бриен. Вятърът по билото на стръмнината се усилваше, но единственото, което надушваше тя, беше капан.
— А онзи ездач? — Освен ако конят му можеше да върви по вълните, скоро щеше да се заизкачва по стръмнината.
— Ако е някой глупак от Девиче езеро, няма дори да може да намери проклетата пътека. А и да я намери, ще ни изгуби из горите. Там няма път, по който да хване.
„Само нашите следи“. Бриен си помисли дали няма да е по-добре да го пресрещне още тук, с меча в ръка. „Ще изглеждам пълна глупачка, ако се окаже странстващ певец или някой от синовете на Брун“. Краб май беше прав. „Ако утре още е след нас, ще се оправя с него тогава“.
— Както кажеш. — И обърна кобилата си към дърветата. Замъкът на лорд Брун се смали зад тях и скоро се изгуби от поглед. Около тях като воини на стража се заиздигаха смърчове и борове, забили в небето острите си копия. Земята беше постеля от нападали иглички, дебела колкото стена на замък и осеяна с шишарки. Копитата на конете не издаваха звук. Поваля малко, после спря и заваля пак, но под огромните борове едва усещаха по някоя капка.
Язденето през гората бе много по-бавно. Бриен смушваше кобилата през зеления сумрак, обръщаше я покрай дърветата. Разбра, че тук е лесно да се загуби човек. Накъдето и да погледнеше, всичко изглеждаше едно и също. Самият въздух сякаш стана сив, зелен и застинал. Борови клони я дращеха по ръцете и стържеха по прясно изрисувания й щит. Злокобната тишина я дразнеше все повече и повече.
И явно тя притесняваше и Дик Чевръстия. Когато взе да се смрачава, той се опита да запее.
— Имаше един мечок, мечок, мечок, черен, кафяв и космат. — Боровете попиваха песента му, както попиваха вятъра и дъжда. След малко спря.
— Тук е лошо — каза Подрик. — Лошо място е тук.
Бриен изпитваше същото чувство, но нямаше да помогне, ако го признае.
— Боровата гора е мрачно място, но в края на краищата е само гора. Тук няма нищо, от което да се боим.
— А млящерите? Ами главите?
— Умно момче — засмя се Дик Чевръстия.
Бриен го погледна ядосано.
— Никакви млящери няма. И никакви глави.
Хълмовете се издигаха, хълмовете се спускаха. По едно време Бриен се усети, че се моли дано Дик Чевръстия да е честен човек и дано да знае накъде ги води. Вече дори не беше сигурна, че ще може да намери морето сама. Ден или нощ, небето си оставаше все така сиво и облачно, без никакво слънце или звезди, по които да може да намери посоката.
Спряха на бивак до лъскаво зелено блато. На сиво-зелената светлина земята изглеждаше съвсем здрава, но щом подкараха, конете им затънаха до глезените. Трябваше бързо да обърнат и да се измъкнат към по-твърдия терен. И там решиха да пренощуват.
— Няма страшно — увери ги Краб. — Ще се върнем нагоре по хълма и ще се спуснем по друг път.
На другия ден беше същото. Яздеха през борове и блата, под тъмно небе и неспирен дъжд, покрай дерета, пещери, руини от древни твърдини и обрасли с мъх каменни зидове. Всяка купчина камъни си имаше своя история и Дик Чевръстия им ги разказваше всичките. Ако го слушаше човек, хората на нос Краклоу бяха напоявали боровете си с кръв. Търпението на Бриен взе да се изчерпва.
— Колко още? — попита ядосано най-сетне. — Вече сигурно минахме покрай всяко дърво на нос Краклоу.
— Не чак — отвърна Краб. — Вече сме близо. Вижте, дърветата оредяват. Близо сме до Тясното море.