„Този глупак, дето ми го обеща, сигурно ще излезе отражението ми в някое езеро“, помисли Бриен, но й се стори безсмислено да се връща, след като е стигнала толкова далече. Но беше уморена, това не можеше да го отрече. Бедрата й се бяха втвърдили като желязо от седлото, а напоследък беше поспивала само по час-два нощем, докато Подрик я пазеше. Ако Дик Чевръстия бе решил да се опита да ги убие, беше сигурна, че ще се случи тук, където теренът му е добре познат. Може би ги водеше към някоя разбойническа бърлога, при хората си, подли като него самия. Или пък просто ги въртеше в кръг и чакаше конникът да ги настигне. Не го бяха зърнали, откакто оставиха зад себе си замъка на лорд Брун, но това още не значеше, че се е отказал от гонитбата.
„Може би ще се наложи да го убия“, каза си тя през нощта, докато крачеше из бивака. От тази мисъл й призля. Старият й учител по оръжия винаги се беше съмнявал доколко е твърда за битка.
— В мишците си имаш сила на мъж — неведнъж й беше казвал сир Гудвин, — но сърцето ти е меко като на всяка девица. Едно е да се упражняваш на двора със затъпен меч в ръка, а съвсем друго — да забиеш цяла стъпка остра стомана в корема на човек и да видиш как светлината гасне в очите му. — За да я кали, сир Гудвин често я пращаше при касапина на баща й да коли агнета и прасенца. Прасенцата квичаха, а агънцата пищяха досущ като уплашени деца. Свършеше ли клането, очите на Бриен бяха заслепени от сълзи, а дрехите — толкова плувнали в кръв, че ги даваше на слугинята си да ги изгори.
Но сир Гудвин продължаваше да храни съмнения. — Прасето си е прасе. С човек е друго. Когато бях скуайър, млад колкото теб, имах един приятел, силен, бърз и гъвкав, всички надвиваше на учебния двор. Всички знаехме, че един ден от него ще стане блестящ рицар. После дойде войната, на Каменни стъпала. Видях как приятелят ми смъкна врага си на колене и изби брадвата от ръката му, но когато трябваше да го довърши, се поколеба само за миг. В битката един миг е цял живот. И онзи измъкна камата си и намери пролука в бронята на приятеля ми. Силата му, бързината, храбростта, цялото му с толкова мъка добито умение… струваше по-малко и от шутовска пръдня, защото трепна пред убийството. Запомни го това, момиче.
„Ще го помня“, обеща тя на сянката му и огледа боровата гора. Седна на един камък, извади меча си и почна да го точи. „Ще го помня и се моля да не трепна“.
Денят дойде сив, студен и облачен. Така и не видяха слънцето да се вдига, но щом черното отстъпи на сиво, Бриен разбра, че е време отново да яхнат конете. С Дик Чевръстия начело поеха през боровете. Бриен го следваше плътно, Подрик бе зад нея на дръгливото си конче.
Замъкът изникна пред очите им ненадейно. Допреди миг бяха в най-дълбокия лес, без нищо друго освен борове на левги и левги във всички посоки. После заобиколиха една канара и отпред зейна просека. На една миля по-натам гората изведнъж свършваше. Отвъд нея беше небе и море… и древен порутен замък, запустял и обрасъл с храсталаци и бурени, на самия ръб на стръмнината.
— Шепотите — каза Дик Чевръстия. — Слушайте. Чувате ли главите?
Подрик зяпна.
— Чувам ги.
Бриен също ги чу. Смътно, тихо мърморене, което като че ли идваше по-скоро изпод земята, отколкото от замъка. Щом наближиха скалите, звукът се усили. Морето е, изведнъж осъзна тя. Вълните бяха прояли дупки в скалите и буботеха в пещери и тунели под земята.
— Никакви глави няма — рече тя. — Това, дето го чувате да шепне, са вълните.
— Вълните не шепнат. Глави са.
Замъкът беше от стари неодялани камъни, всичките различни. Пролуките между тях бяха запълнени с мъх, а от основите бяха израсли дървета. Повечето стари замъци си имаха гора на боговете. Шепотите май нямаха друго. Бриен подкара кобилата до ръба на пропастта, където стената беше рухнала. Грамадата нападали камъни беше гъсто обрасла с отровен червен бръшлян. Тя върза кобилата за едно дърво и погледна надолу. Вълните се разбиваха и кипяха около останките на пропаднала кула. Зад нея зърна устието на голяма пещера.
— Това е старата кула на фара — каза зад нея Дик. — Срути се още когато бях на половината на годините на Под. Имаше стъпала надолу до заливчето, но като падна скалата, отидоха и те. От тогаз контрабандистите престанаха да спират тук. Едно време можеха с лодки да влязат в пещерата, но вече не. Виждаш ли там? — Опря ръка на гърба й и посочи с другата.
Бриен настръхна. „Едно бутване и ще съм долу при кулата“. Отстъпи назад.