— Не ме пипай.
— Исках само…
— Не ме интересува какво си искал само. Къде е портата?
— От другата страна, покрай стената. — Той се поколеба. — Тоя твой шут не е от тия, дето гонят карез, нали? — попита изнервено. — Щото снощи се сетих, че може да ми е сърдит, зарад оная карта, дето му я продадох, пък забравих да му кажа, че контрабандистите вече не спират тук.
— Със златото, което ще получиш, можеш да му върнеш каквото ти е платил за помощта. — Бриен не можеше да си представи, че Донтос Холард е заплаха за когото и да било. — Стига изобщо да е тук.
Тръгнаха да заобиколят стената. Някогашният замък беше триъгълен, с четвъртити кули на всеки ъгъл. Портите му бяха съвсем изгнили. Когато Бриен бутна една, дървото изпращя и се откърти на дълги трески и половината врата се срина. Отвътре се виждаше още зелен сумрак. Гората беше пробила през стените и бе погълнала двора и цитаделата. Но зад портата имаше портикул, зъбите му бяха забити дълбоко в меката разкаляна пръст. Желязото беше почервеняло от ръжда, но когато Бриен го разклати, не помръдна.
— От дълго време никой не е използвал тази порта.
— Мога да се прехвърля — предложи Подрик. — До пропастта. Където стената е паднала.
— Твърде опасно е. Камъните са разклатени, а червеният бръшлян е отровен. Трябва да има задна врата.
Намериха я от северната страна на замъка, полускрита в огромен къпинак. Всички плодове бяха обрани, половината храст беше изсечен, за да се отвори пътека до вратата. Това изпълни Бриен с тревога.
— Някой е минал оттук, и то скоро.
— Вашият шут и ония момичета, казах ви — отвърна Краб.
„Санса?“
Бриен не можеше да го повярва. Дори на затъпял от виното пияница като Донтос Холард щеше да му стигне умът да не я води в такова злокобно място. Нещо в тези руини я изпълни с безпокойство. Нямаше да намери Санса тук… но трябваше да провери. „Някой е бил тук — помисли тя. — Някой, който е трябвало да се крие“.
— Аз влизам. Краб, ти идваш с мен. Подрик, искам да наглеждаш конете.
— И аз искам да вляза. Аз съм скуайър. Мога да се бия.
— Точно затова искам да останеш тук. Из тези гори може да има разбойници. Не можем да си оставим конете непазени.
Подрик изрита едно камъче.
— Както кажете.
Тя се провря през къпинака и дръпна ръждясалата желязна халка. Вратичката се възпротиви за миг, после се отвори рязко, пантите изскърцаха жално. Бриен извади меча си. Макар и в броня, се чувстваше гола.
— Хайде, милейди — подкани я отзад Дик Чевръстия. — Какво чакате? Стария Краб е умрял преди хиляда години.
Какво чакаше наистина? „Наистина съм глупава“, каза си. Звукът беше само от морето, от неспирния му екот в кухините под земята, надигащ се и спадащ с всяка вълна. Но наистина звучеше като шепот и за един кратък миг тя като че ли видя главите, наредени по лавиците, и ги чу как шепнат: „Трябваше да използвам меча — казваше една. — Трябваше да използвам вълшебния меч“.
— Подрик. В походното ми одеяло е увит един меч. Донеси ми го.
— Да, сир. Милейди, Веднага. — Момчето затича.
— Меч ли? — Дик Чевръстия се почеса зад ухото. — Че ти си имаш меч в ръката. За какво ти е друг?
— Този е за теб. — Вриен му го подаде с дръжката напред.
— За мен? — Краб посегна колебливо, сякаш го беше страх, че мечът ще го ухапе. — Недоверчивата девица дава меч на Дик?
— Знаеш ли как се използва?
— Аз съм Краб. — Дръпна меча от ръката й. — Имам същата кръв като стария сир Клартнс. — Замахна във въздуха и се ухили. — Мечът прави господаря, нали така казват.
Подрик Пейн дотича: държеше до гърдите си Клетвопазител толкова нежно, все едно носеше дете. Дик Чевръстия подсвирна, като видя украсата по ножницата — редицата лъвски глави, но се смълча, щом Бриен извади острието и замахна във въздуха. „Дори звукът му е по-остър, отколкото на обикновен меч“.
— След мен — каза тя, провря се с едното рамо напред през малката портичка и наведе глава под арката.
Стъпи в обраслия двор. Вляво от нея беше главната порта и рухналата коруба на нещо, което трябваше да е било конюшня. През сухия кафяв сламен покрив от половината ясли надничаха млади дръвчета. На мястото на някогашната цитадела беше останала грамада от срутени камъни, обрасли с тъмнозелен и червеникав мъх. Целият двор беше в бурени и борови иглички. Смърчове се извисяваха отвсякъде, в строги войнишки редици. А по средата им се възправяше блед странник: тънко язово дърво със ствол, бял като снага на девица, кичестите клони бяха отрупани с тъмночервени листа. — Зад всичко това беше пустото небе и морето, където стената бе рухнала…