… и останки от огнище.
Шепотите дращеха в ушите й. Бриен коленичи до огнището. Вдигна една главня, подуши я, разбърка пепелта. „Някой снощи се е опитвал да се сгрее. Или са се опитвали да пратят сигнал на минаваш кораб“.
— Ей! — подвикна Дик Чевръстия. — Има ли някой?
— Млъкни — изръмжа Бриен.
— Може да се крият. За да ни огледат добре, преди да се покажат. — Спря се при стъпалата, спускащи се в земята, и надникна в тъмното. — Ееейййй! — извика отново. — Има ли някой долу?
Едно от дръвчетата се поклати и от храстите се измъкна някакъв мъж, толкова оцапан с пръст, че все едно беше изникнал от земята. Държеше счупен меч, но това, което я стресна, беше лицето му — малките очи и широкият плосък нос.
Познаваше това лице. Познаваше тези очи. Пъг, така го наричаха приятелите му.
После всичко сякаш стана за миг. От кладенеца се измъкна още един, тихо като змия, хлъзгаща се по мокри листа. Носеше шлем, увит с мръсно парче червена коприна, и държеше късо дебело копие за мятане. Бриен и него позна. Чу зад гърба си шумолене и от червените листа се показа глава. Краб стоеше точно под язовото дърво. Погледна нагоре и видя лицето.
— Ето го — извика на Бриен. — Ето го твоя шут.
— Дик, ела тук! — викна тя.
Шагуел скочи от язовото дърво и се изсмя — по-точно изрева. Беше се загърнал в пъстрото шутовско наметало, толкова избеляло, че по него имаше повече кафяво, отколкото сиво и розово. Вместо шутовски жезъл държеше троен боздуган — три топки с шипове, стегнати с верига за дървената дръжка. Замахна силно и ниско — и едното коляно на Краб се пръсна в кръв и кости.
— Е, т’ва е смешно — изграчи Шагуел, докато Дик падаше. Мечът, който Бриен му беше дала, изхвърча от ръката му и тупна някъде сред високите бурени. Той се загърчи на земята и запищя, стиснал потрошения си крак. — Я виж — рече Шагуел, — че т’ва е Дик Контрабандиста, дето ни даде картата. Би целия този път да ни върнеш златото, а?
— Моля ти се бе — изхленчи Дик, — моля ти се, недей! Кракът ми…
— Боли ли? Ей сега ще ти мине.
— Остави го! — извика Бриен.
— Недей бе! — ревна Дик и вдигна ръце пред лицето си. Шагуел завъртя веднъж топузите с шиповете над главата си и ги натресе право в носа му. Костите изпукаха болезнено и в настъпилата тишина Бриен чу само тупането на сърцето си.
— Лош Шаги — каза изпълзелият от кладенеца. После погледна Бриен и се изсмя: — Пак ли ти ма? Какво, да ни изтрепеш ли дойде? Или за хубавите ни очи ти домъчня?
Шагуел заподскача от крак на крак и завъртя боздугана над главата си.
— За мен е дошла. Всяка нощ ме сънува, като си пъхне пръстите в цепката. Мен иска тя, хубавци, на голямата кобила й е домъчняло за веселичкия й Шаги! Ще я шибам в задника и ще я тъпча с шутовско семе, докато не ми окучи едно като мене.
— Друга дупка ще ти трябва за това, Шаги — каза Тимеон.
— Ами ще й го натикам във всичките тогаз. За по-сигурно. — Измести се вдясно от нея, докато Пъг я заобикаляше отляво, принуждавайки я да отстъпи към разядения ръб на пропастта. „Превоз за трима“, спомни си Бриен.
— Вие сте само трима.
Тимеон сви рамене.
— Тръгнахме кой накъде свари, щом оставихме Харънхъл. Урсвик и пасмината му хванаха на юг за Староград. Рордж реши, че може да се измъкне към Солниците. Аз и момчетата хванахме за Девичето, но така и не стигнахме до кораб. — Дорнецът намести копието в ръката си. — Добре го нареди Варго с оная захапка, знаеш ли. Ухото му почерня и взе да му тече гной. Рордж и Урсвик държаха да се махаме, но Козела вика, ще си го държи замъка. Лорд на Харънхъл бил, вика, никой не можел да му го вземе. Олигави се цял, докато го каза, нали го знаеш как говори. После чухме, че Планината го убивал къс по къс. Един ден ръка, на другия крак, сечал ги чисто. После превързвали чуканите, та Хоут да не умре. Кура му оставил най за накрая, но една птица го повикала в Кралски чертог, тъй че го довършил и заминал.
— Не съм тук за вас. Търся… — за малко да каже „сестра ми“ — един шут.
— Аз съм шут — заяви щастливо Шагуел.
— Не тебе — спря го Бриен. — Онзи, който търся, е с едно благородно момиче, дъщерята на лорд Старк от Зимен хребет.