Куентин беше съвсем малък, когато го пратиха в Ирънууд; ужасно малък според майка им. Норвошите не даваха децата си за осиновяване в други домове и лейди Меларио така и не бе простила на принц Доран, че й беше отнел сина.
— И на мен не ми харесва повече, отколкото на теб — подслушала бе Ариан да отвръща баща й. — Но има кръвен данък и Куентин е единствената монета, която лорд Ормонд ще приеме.
— Монета?! — изкрещя майка й. — Той е твой син. Що за баща е този, който си плаща дълговете със своята плът и кръв?
— Принцов — отвърна Доран Мартел.
Принц Доран все още се преструваше, че брат й уж е с лорд Иръндууд, но майката на Гарин го беше видяла в Дъсчено градче, предрешен като търговец. Един от спътниците му бил късоглед, също като Клетъс Ирънууд, буйния син на лорд Андърс. С тях пътувал и майстер, опитен в езиците. „Брат ми не е толкова умен, колкото си мисли. Ако беше умен, щеше да тръгне от Староград, макар пътят да е по-дълъг. В Староград никой нямаше да го разпознае“. Ариан си имаше приятели между сираците в Дъсчено градче и някои бяха проявили любопитство защо ли пък един принц и синът на лорд ще тръгнат на път с лъжливи имена и ще търсят превоз през Тясното море. Един от тях се беше промъкнал една нощ през прозорец, превъртял беше ключалката на ковчежето за скъпоценности на Куентин и вътре беше намерил свитъци.
Ариан бе готова да даде много, за да разбере дали това тайно пътуване през Тясното море е работа на самия Куентин и на никой друг… но свитъците бяха запечатани със слънцето и копието на Дорн. Братовчедът на Гарин не бе посмял да счупи печата и да ги прочете, но…
— Принцесо. — Сир Джеролд Дейн стоеше зад нея, наполовина под звездната светлина, наполовина — в сянка.
— Как беше пикаенето? — подкачи го Ариан.
— Пясъците останаха дълбоко благодарни. — Дейн стъпи на главата на една паднала статуя, която можеше да е била и на Девата, преди пясъците да остържат лицето й. — Докато пиках, ми хрумна, че този ваш план май няма да ви донесе каквото искате.
— А какво искам аз, сир?
— Свободата на Пясъчните змии. Отмъщение за Оберин и Елия. Искате да вкусите малко лъвска кръв.
„Това, както и рожденото си право. Искам Слънчево копие и трона на моя баща. Искам Дорн“.
— Искам справедливост.
— Наречете го както щете. Короноването на онова момиче на Ланистър е кух жест. Тя никога няма да седне на Железния трон. Нито ще получите войната, която искате. Лъвът не се поддава толкова лесно на провокация.
— Лъвът е мъртъв. Кой знае кое лъвче предпочита лъвицата?
— Онова, което е в нейната бърлога. — Сир Джеролд извади меча си и той блесна на звездната светлина, остър като лъжа. — Така се започва война. Не с корона от злато, а с меч от стомана.
„Не съм убийца на деца“.
— Приберете го това. Мирцела е под моята закрила. А сир Арис няма да позволи да пострада скъпата му принцеса, знаете това.
— Не го знам, милейди. Това, което знам, е, че Дейн убиват Оукхарт от няколко хиляди години.
Дързостта му я изуми.
— Струва ми се, че Оукхарт избиват Дейн също толкова отдълго.
— Всички си имаме своите семейни традиции. — Тъмна звезда прибра меча в ножницата. — Луната се вдига и виждам, че вашият диамант се приближава.
Очите му бяха остри. Конникът на високия сив жребец наистина се оказа сир Арис, с гордо разветия си бял плащ. Принцеса Мирцела яздеше на дамско седло зад него, загърната в роба с качулка, която скриваше златните й къдрици.
Докато сир Арис й помагаше да слезе, Дрей коленичи пред нея.
— Ваше величество.
— Милейди. — Силва Пъстрата коленичи до него.
— Кралице, аз съм ваш. — Гарин също се смъкна на колене. Смутена, Мирцела стисна Арис Оукхарт под мишницата.
— Защо ме наричат „ваше величество“? — попита тя жално. — Сир Арис, къде сме? Кои са тези хора?
„Нищо ли не й е казал?“ Ариан закрачи към тях сред вихър от коприни, усмихната, да успокои детето.
— Те са мои истински и верни приятели, ваше величество… и са готови да са и ваши приятели.