— Принцеса Ариан? — Момичето я прегърна. — Защо ме наричат кралица? Да не се е случило нещо на Томен?
— Сдружил се е с лоши хора, ваше величество — отвърна Ариан, — и се боя, че те замислят да ви отнемат трона.
— Моят трон? Искате да кажете Железният трон? — Момичето се обърка още повече. — Но Томен е…
— … по-малък от вас, нали?
— С една година съм по-голяма.
— Това означава, че Железният трон по право е ваш — каза Ариан. — Вашият брат е само едно малко момче, не трябва да го вините. Има лоши съветници… но вие имате приятели. Ще ме удостоите ли с честта да ви ги представя? Това е сир Андрей Далт, наследникът на Лимонова гора.
— Приятелите ми ме наричат Дрей — той се поклони — и за мен ще е голяма чест, ако и ваше величество ме нарича така.
Имаше открито лице и ведра усмивка, но Мирцела въпреки това го изгледа нащрек.
— Докато не ви опозная, ще трябва да ви наричам сир.
— Каквото и име да предпочита ваше величество, аз съм ви предан.
Силва се окашля и Ариан се сети и продължи:
— Това е лейди Силва Сантагар, ваше величество? Моята прескъпа Силва Пъстрата.
— Защо ви наричат така? — попита Мирцел.
— Заради луничките ми, ваше величество — отвърна Силва. — Макар всички да се преструват, че уж е защото съм наследничката на Пъстра гора.
Следващият беше Гарин, длъгнест и смугъл, дългонос, с късче нефрит в едното ухо.
— Това е веселият Гарин, от сираците, който все ме разсмива — каза Ариан. — Майка му ми беше дойка.
— Съжалявам, че е умряла — каза Мирцела.
— Не е, мила кралице. — Усмивката на Гарин блесна със златния зъб, който Ариан му бе купила на мястото на счупения. — Милейди иска да каже, че съм от сираците на Зелената кръв.
Мирцела щеше да има достатъчно време да научи историята на сираците през дългия си път нагоре по реката. Ариан отведе набедената кралица при последния от малката си свита.
— Последният, но първи по сила и доблест — сир Джеролд Дейн, рицар на Звездопад.
Сир Джеролд се смъкна на едно коляно. Лунната светлина блесна в тъмните му очи, докато гледаше хладно детето.
— Имаше един Артур Дейн — каза Мирцела. — Бил е рицар в Кралската гвардия по времето на Лудия крал Ерис.
— Той беше Мечът на Утрото. Мъртъв е.
— Ти ли си сега Рицарят на Утрото?
— Не. Наричат ме Тъмна звезда и съм на нощта. Ариан отведе детето настрана.
— Сигурно сте гладна. Имаме фурми, сирене и маслини, и подсладена лимонова вода. Но не трябва да ядете и пиете много. След малко почивка трябва да тръгнем. Тук, в пясъците, е по-добре да се пътува нощем, преди слънцето да се е издигнало в небето. По-добре е за конете.
— И за ездачите — подхвърли Силва Пъстрата. — Елате, ваше величество, елате да се стоплите. За мен ще е голяма чест, ако позволите да ви служа.
Отведе принцесата при огъня, а сир Джеролд се оплака зад Ариан:
— Домът ми е от десет хиляди години, още от зората на дните. Защо единственият, когото всички помнят, е братовчед ми Дейн?
— Беше велик рицар — обади се сир Арис Оукхарт.
— Имаше велик меч — отвърна Тъмна звезда.
— И велико сърце. — Сир Арис хвана Ариан за ръката. — Принцесо, моля ви да поговорим за минута.
— Добре.
Тя отведе сир Арис навътре в руините. Под плаща си рицарят носеше златоткан жакет, извезан с трите зелени дъбови листа на дома му. На главата си имаше лек стоманен шлем, увенчан с нащърбен шип и увит с жълт копринен шал по дорнския обичай. Можеше да мине за най-обикновен рицар, да не беше плащът му. От лъскава бяла коприна бе този плащ, блед като лунна светлина и ефирен като морски бриз. Плащ на Кралската гвардия.
— Какво знае детето?
— Съвсем малко. Преди да тръгнем от Кралски чертог, й казаха, че аз съм нейният закрилник и че всяка заповед, която дам, е предназначена да я опази. Беше чула как по улиците викат за мъст. Разбираше, че това не е игра. Момичето е храбро и много умно за годините си. Правеше всичко, което й казвах, без да възразява. — Рицарят я хвана за ръката, огледа се и сниши глас. — Има и други вести, които трябва да чуете. Тивин Ланистър е мъртъв.
Това я порази.
— Мъртъв?
— Убит от Дяволчето. Кралицата пое регентството.
— Нима? — „Жена на Железния трон?“ Ариан за миг помисли и реши, че е само за добро. Свикнеха ли владетелите на Седемте кралства с властта на кралица Церсей, щеше да е по-лесно да превият коляно пред кралица Мирцела. А покойният лорд Тивин беше опасен враг. Без него враговете на Дорн щяха да са много по-слаби. „Ланистъри убиват Ланистъри, чудесно“. — Какво е станало с джуджето?