— Как така сте сираци, като си имате майки и бащи? — попита момичето.
— Те са ройнари — обясни Ариан. — Майка им е река Ройн. Мирцела не разбра.
— Мислех, че вие сте ройнари. Дорнците, искам да кажа.
— Отчасти е така. В мен тече кръвта на Нимерия, както и на Море Мартел, дорнския владетел, за когото се е венчала. В деня, в който се венчали, Нимерия запалила корабите, та народът й да разбере, че няма връщане назад. Повечето се зарадвали, защото пътешествието им било дълго и ужасно, докато стигнат до Дорн, и били загубили много и много свои ближни в бури, болести и робство. Имало обаче и такива, които не били доволни. Не обикнали тази суха червена земя, нито седмоликия й бог, тъй че се вкопчили в старите си обичаи, направили си лодки от недоизгорелите дъски на корабите и станали сираците на Зелената кръв. Майката в песните им не е нашата Майка, а Майка Ройн, чиито води ги хранели от зората на дните.
— Чувал съм, че ройнарите имали някакъв бог костенурка — каза сир Арис.
— Старецът на Реката е по-низш бог — отвърна му Гарин. — Той също бил роден от Майката Река и се сразил с Рачешкия крал, за да спечели власт над всичко, обитаващо течащите води.
— О! — възкликна Мирцела.
— Разбирам, че и вие сте водили величави битки, ваше величество — шеговито подхвърли Дрей. — Чух, че не сте проявили никаква милост към нашия храбър принц Тристейн на таблото на киваси.
— Той винаги си подрежда квадратчетата по един и същи начин, с всичките му планини отпред и слоновете в проходите — отвърна Мирцела. — Аз пък си пускам дракона през тях да му изяде слоновете.
— Вашата слугиня също ли играе тази игра? — попита Дрей.
— Розамунд? Не. Опитах се да я науча, но тя каза, че правилата й били много трудни.
— И тя ли е Ланистър? — попита лейди Силва.
— Ланистър, но от Ланиспорт, не от Скалата на Кастърли. Косата й е със същия цвят като моята, само че права, не къдрава. Всъщност Розамунд не прилича много на мен, но когато се облече в моите дрехи, хората, които не ни познават, мислят, че съм аз.
— Значи сте го правили и преди?
— О, да. Разменихме си местата на „Морски бързогон“, на път от Браавос. Септа Еглантайн сложи малко кафява боя в косата ми. Каза, че го правим на игра, но беше за да съм в безопасност, ако чичо Станис плени кораба.
Момичето вече бе много уморено и Ариан нареди да спрат. Напоиха конете, отдъхнаха и хапнаха сирене и плодове. Мирцела си раздели портокал със Силва Пъстрата, а Гарин яде маслини — плюеше костилките по Дрей.
Ариан се беше надявала, че ще стигнат до реката, преди слънцето да се е вдигнало, но бяха тръгнали много по-късно, отколкото бе намислила, тъй че още бяха по седлата, когато небето на изток почервеня. Тъмна звезда подкара в тръс и я догони.
— Принцесо, трябва да усилим ход, освен ако наистина не сте решили да уморите детето. Нямаме шатри, а денем в пясъците е жестоко.
— Познавам пясъците не по-зле от вас, сир — отвърна тя. Все пак се вслуша в съвета му. Тежко беше за конете, но по-добре да загуби шест коня, отколкото една принцеса.
Много скоро вятърът от запад се усили — горещ, сух и пълен с песъчинки. Ариан нагласи булото около лицето си. Беше от лъскава коприна, светлозелено отгоре и жълто отдолу, цветовете преливаха един в друг. Малки зелени бисери му придаваха тежина и тихо подрънкваха, докато яздеше.
— Знам защо моята принцеса носи було — каза сир Арис, докато тя го стягаше при слепоочията под медния шлем. — За да не засенчи красотата й слънцето.
Тя се засмя.
— Не, вашата принцеса носи було, за да пази очите си от блясъка и устата си от пясъка. Би трябвало да направите същото, сир. — Зачуди се от колко ли време белият й рицар е излъсквал тромавия си комплимент. Сир Арис беше приятна компания в леглото, но остроумието му беше съвсем чуждо.
Дорнците също покриха лицата си. Силва Пъстрата помогна на малката принцеса да се опази с булото от слънцето, но сир Арис се заинати. Скоро потта потече по лицето му, а бузите му почервеняха. „Ако продължи дълго така, ще се свари в тези тежки дрехи“. Нямаше да е първият. През столетията не една войска беше слизала от Принцов проход с развети знамена, само за да изсъхне и да се свари сред горещите червени пясъци на Дорн. „Гербът на дома Мартел е слънце и копие, двете любими оръжия на дорнеца — пишеше Младия дракон в горделивата си «Завоюването на Дорн», — но от двете слънцето е по-смъртоносното“.
За щастие не им се налагаше да прекосяват дълбоките пясъци, а само една тясна ивица от сухите земи. Когато Ариан зърна кръжащия високо в безоблачното небе ястреб, разбра, че най-лошото вече е зад гърба им. Скоро след това се натъкнаха и на дърво. Беше чворесто и криво, с повече тръни, отколкото листа, от вида, наричан „пясъчен просяк“, но означаваше, че не са далече от вода.