О — Аря се озърна към статуите около стените, с примигващите в нозете им свещи. — Кой бог е той?
Ами, всички — отвърна жрецът в черно и бяло.
Така и не й беше казал името си. Нито бездомничето, момиченцето с големите очи и хлътнало лице, което й напомняше за друго едно малко момиченце, наричано Невестулката. Също като Аря, бездомничето живееше под храма, с трима послушници, двама слуги и една готвачка, Умма. Умма обичаше да говори, докато работеше, но Аря и дума не й разбираше. Другите си нямаха имена или предпочитаха да не ги споделят. Единият слуга беше много стар, гърбът му беше извит като лък. Вторият беше с червендалесто лице, а от ушите му стърчаха косми. Беше ги взела за неми, докато не ги чу да се молят. Послушниците бяха по-млади. Най-старият бе на възрастта на баща й; другите двама не можеше да са по-големи от Санса, някогашната й сестра. Послушниците също носеха черно и бяло, но робите им нямаха качулки и бяха черни от лявата страна и бели от дясната. При милия човек и бездомничето беше обратното. На Аря й бяха дали слугинско облекло: връхна риза от небоядисана вълна, торбести панталони, ленени долни дрехи и платнени чехли.
Само милият човек знаеше Общата реч.
Коя си ти? — питаше я всеки ден.
Никоя — отвръщаше тя, която някога беше Аря от дома Старк, Аря Под краката, Аря Конско лице. Беше и Ари някога, и Невестулка, и Тантурчо, и Солничка, Нан виночерпката, сива мишка, овца, призракът на Харънхъл… но не наистина, не и там, най-дълбоко в сърцето си. Там, вътре, тя си беше Аря от Зимен хребет, дъщерята на лорд Едард Старк и на лейди Кейтлин, която някога беше имала братя, наречени Роб, Бран и Рикон, сестра на име Санса, вълчица на име Нимерия, друг брат на име Джон Сняг. Там, вътре, тя беше някоя… но не този отговор искаше той.
Нямаше как да говори с другите. Слушаше ги обаче и си повтаряше думите, които чуваше, докато си вършеше работата. Макар най-младият послушник да беше сляп, се грижеше за свещите. Обикаляше тихо из храма в меките си чехли, обкръжен от мърморенето на стариците, които идваха всеки ден да се молят. Макар и без очи, винаги знаеше кои свещи догарят.
— Миризмата го води — обясни й милият човек, — а и въздухът е по-топъл, където гори свещ. — Каза на Аря да затвори очи и да опита сама.
Молеха се призори, преди да закусят, коленичили около черното неподвижно изкуствено езерце. В някои дни молитвата водеше милият човек. В други дни беше бездомничето. Аря знаеше само няколко думи на браавошки, онези, които бяха същите като във висшия валириански. Затова си редеше своята молитва към Многоликия бог, онази, която гласеше: „Сир Грегър, Дънсън, Раф Сладура, сир Илин, сир Мерин, кралица Церсей“. Редеше си я наум. Ако Многоликият бог беше истински бог, щеше да я чуе.
Всеки ден в Къщата на Черното и Бялото идваха поклонници. Повечето идваха сами и седяха сами; палеха свещи на един олтар или на друг, молеха се до езерцето, а понякога плачеха. Някои пиеха от черната чаша и заспиваха; повечето не пиеха. Нямаше служби, нито песни, нито хвалебни пеани, за да умилостивят бога. Храмът никога не беше пълен. От време на време някой поклонник молеше да се види с жрец и милият човек или бездомничето го отвеждаха в светая светих, ала това се случваше рядко.
Покрай стените стояха трийсет различни богове, обкръжени от мъничките свещи. Плачещата жена беше любимата на стариците, забеляза Аря; богатите предпочитаха Лъва на нощта, бедните — Качулатия скитник. Войници палеха свещи на Бакалон, Бледото чедо, моряци — на Луннобледата дева и на Мерлинг краля. Странникът също си имаше олтар, макар че при него не идваше почти никой. Повечето време в краката му гореше само една свещ. Милият човек каза, че това не било важно.
— Той има много лица и много уши да чува.
Хълмът, на който се издигаше храмът, беше разровен като кошер от проходи, изсечени в скалата. Килиите за спане на жреците и послушниците бяха на първото ниво, Аря и слугите спяха на второто. Най-ниското ниво беше забранено за всички освен за жреците. Там беше тяхната светая светих.
Когато нямаше работа, Аря беше свободна да обикаля навсякъде където й хрумне из подземните зали и складове, стига да не напуска храма, нито да слиза до третото подземие. Веднъж намери стая, пълна с оръжия и брони: шлемове с пищна украса и интересни стари нагръдни брони, мечове, ками и ножове, арбалети и дълги копия с листообразни остриета. Друга зала беше пълна с облекла — дебели кожи и разкошни коприни в стотици цветове, редом до купища миризливи дрипи и изтъркани груби дрехи. „Трябва и зали със съкровища да има“, реши Аря. Представи си купища златни плочи, торби със сребърници, сапфири, сини като морето, нанизи едри зелени бисери.