Поливър беше откраднал меча й, когато хората на Планината я плениха, но когато двамата с Хрътката влязоха в хана — ей на, беше си там. „Боговете искат да я имам“. Не Седемте, не Онзи с многото лица, а бащините й богове, старите богове на Севера. „Многоликият бог може да има всичко друго — помисли, — но не може да има това“.
Зашляпа нагоре по стъпалата, гола, притиснала Игла до гърдите си. По средата едно от стъпалата се поклати под краката й. Аря коленичи и порови с пръсти около ръбовете. Отначало то отказа да помръдне, но тя беше упорита, откърти с нокти ронещия се хоросан. Най-сетне камъкът се отмести. Тя изпъшка, прихвана с две ръце и задърпа. Отвори се цепнатина.
— Тук ще си в безопасност — каза на Игла. — Никой няма да знае къде си, само аз. — Тикна меча и ножницата зад стъпалото, после намести отново камъка така, че да си е като всички други. Докато се качваше към храма, преброи стъпалата, та да знае къде да намери меча. Някой ден можеше да й потрябва.
— Някой ден — прошепна си.
Така и не каза на милия човек какво е направила, ала той разбра. На другата нощ дойде в килията й след вечеря.
— Дете, ела поседни до мен. Имам да ти разкажа една история.
— Каква история? — попита го изтръпнала.
— Историята на нашето начало. Ако ще си една от нас, добре ще е да знаеш кои сме и как сме се появили. Някои хора може да мълвят за Безлики в Браавос, но ние сме по-стари от Тайния град. Имало ни е, преди да се издигне Титанът, преди да се смъкне маската на Утеро, преди Основаването. Процъфтели сме в Браавос, сред тези северни мъгли, но най-напред сме пуснали корен във Валирия, сред окаяните роби, трудили се в дълбоките рудници под Четиринадесетте пламъка, огрявали в стари времена нощите на Свободната твърд. Повечето рудници са влажни и мразовити места, изсечени от студен мъртъв камък, но Четиринадесетте пламъка били живи планини с жили от разтопена скала и сърца от огън. Затова рудниците на стара Валирия били винаги горещи и ставали все по-горещи, докато шахтите се спускали все по-надълбоко и надълбоко. Робите се трудели в пещ. Скалите около тях били непоносимо горещи на допир. Въздухът вонял на сяра, която раздирала дробовете им. Петите им изгаряли и се покривали с мехури и през най-дебелите сандали. Понякога, когато пробиели стена, за да търсят злато, вместо злато намирали пара или вряща вода, или разтопена скала. Някои проходи били издълбани толкова ниско, че робите не можели да стоят прави, а трябвало да пълзят. А в този червен мрак обитавали и чръви.
— Земни червеи ли? — попита намръщена Аря.
— Огнечръви. Според някои са родствени с драконите, защото чръвите също дишат огън. Но вместо да се реят в небето, пълзят през камък и пръст. Ако може да се вярва на старите предания, при Четиринадесетте пламъка е имало огнечръви още преди да дойдат драконите. Малките им не са по-големи от тази твоя мършава ръка, но могат да израснат до чудовищни размери и никак не обичат хора.
— Убивали ли са роби?
— Често намирали изгорели и овъглени трупове в шахти, където скалите били напукани и нашарени с дупки. Но мините продължавали да слизат все по-надълбоко. Загивали десетки и десетки роби, но на господарите им било все едно. Червеното злато и жълтото злато, и среброто се смятали за по-ценни от живота на робите, защото в стария Фрийхолд, Свободната твърд, робите били евтини. По време на война валирианците пленявали хиляди. В мирни времена ги отглеждали, макар че пращали само най-лошите да мрат в червената тъмница.
— Робите не са ли се вдигали да се бият?
— Някои — да. Бунтовете били нещо обичайно в мините, макар че малцина постигали кой знае какво. Господарите на дракони от стария Фрийхолд били силни в магията и по-низшите хора загивали, ако им се опълчат. Един от тях бил първият Безлик.
— Кой е бил той? — изтърси Аря, преди да се спре да помисли.
— Никой — отвърна той. — Според някои самият той бил роб. Други твърдят, че бил син на Свободната твърд, от знатно потекло. Трети дори ще ти кажат, че бил надзирател, който съжалил подопечните си. Истината е, че никой не знае. Който и да е бил, вървял между робите и слушал молитвите им. Хора от сто различни народа се трудели в мините и всеки се молел на своя бог, на своя език, ала всички те се молели за едно и също. За избавление се молели, за край на болката. Нещо толкова малко и просто. Но боговете им не отвръщали, а страданията им продължавали. „Нима всичките им богове са глухи?“, чудел се той… и изведнъж го осенило, една нощ в червената тъмница.