— Всички богове имат свои инструменти, мъже и жени, които им служат и помагат да се изпълни волята им на земята. Робите не зовели сто различни богове, както изглеждало, а един и същи бог със сто различни лица… и той бил инструментът на този бог. Същата нощ той избрал най-окаяния от робите, онзи, който се молел най-чистосърдечно за избавление, и го освободил от бремето му. Така бил даден първият дар. — Той я погледна в очите.
Аря се отдръпна.
— Убил е роба? — Не беше справедливо. — Трябвало е да убие господарите!
— И на тях щял да даде дара си той… но това е приказка за друг ден и най-добре е да не се споделя с никого. — Кривна глава. — А ти коя си, дете?
— Никоя.
— Лъжа.
— Откъде знаеш! Това магия ли е?
— Не е нужно човек да е магьосник, за да отличи истината от лъжата. Не и ако има очи. Трябва само да се научиш да четеш лицето. Да видиш очите. Устата. Мускулчетата тук и ъгълчетата при челюстта, и тук, където шията се свързва с раменете. — Докосна я леко с два пръста. — Някои лъжци мигат. Други гледат втренчено. Някои извръщат поглед. Други облизват устни. Мнозина покриват устите си, преди да изрекат лъжа, сякаш за да скрият измамата си. Други знаци може да са по-недоловими, но винаги са налице. Една фалшива усмивка и една искрена може да си приличат, но са различни като вечерния здрач и утринния сумрак. Можеш ли да различиш здрача от сумрака?
Аря кимна, макар да не беше сигурна, че може.
— Тогава можеш да се научиш да виждаш лъжата… и щом го направиш, никоя тайна няма да може да се скрие от теб.
— Научи ме. — Щеше да е никоя, ако потрябва. Никоя нямаше дупки в себе си.
— Тя ще те научи — каза милият човек, щом бездомничето се появи на вратата й. — Като започне с езика на Браавос. Каква полза от теб, ако не можеш да говориш или разбираш? А ти ще я учиш на своя език. Двете ще се учите заедно, всяка от другата. Ще направиш ли това?
— Да.
И от този миг тя беше новачка в Къщата на Бялото и Черното. Прибраха й слугинското облекло и й дадоха да носи роба, роба от черно и бяло, мека като старото червено одеяло, което бе имала някога в Зимен хребет. Под нея носеше долни дрехи от тънък бял лен и черна долна риза, стигаща до под коленете.
Оттогава двете с бездомничето бяха все заедно, докосваха и посочваха неща, и всяка от двете се опитваше да научи другата на няколко думи от своя език. Прости думи отначало, чаша, свещ и обувка; после по-трудни; след това изречения. Някога Сирио Форел беше карал Аря да стои на един крак, докато не почне да трепери. След това я пращаше да гони котки. Беше танцувала водния танц по дървесни клони, с меч-пръчка в ръка. Всички онези неща бяха трудни, но това бе още по-трудно.
„Дори шиенето беше по-забавно от езиците“, каза си тя след една нощ, когато забрави половината думи, които си мислеше, че знае, а другата половина произнесе толкова зле, че бездомничето й се смя.
„Изреченията ми са криви като бодовете, които шиех“. Ако момичето не беше толкова малко и мършаво, щеше да го зашлеви. Но само прехапа устна. „Твърде съм глупава да се науча и твърде глупава да се откажа“.
Бездомничето учеше Общата реч много по-бързо. Един ден на вечеря се обърна към Аря и попита:
— Коя си ти?
— Никоя — отвърна Аря на браавошки.
— Лъжеш — каза бездомничето. — Трябва да лъжеш предобре.
Аря се засмя.
— Предобре? Искаш да кажеш по-добре, глупачко.
— По-добре, глупачко. Ще ти покажа.
На другия ден започнаха играта на лъженка, като си задаваха една на друга въпроси и се редуваха. Понякога отговаряха вярно, друг път лъжеха. Питащата трябваше да отгатне кое е вярно и кое — лъжа. Бездомничето май познаваше винаги. Аря трябваше да гадае. Повечето пъти бъркаше.
— На колко си години? — попита я веднъж бездомничето на Общата реч.
— Десет — каза Аря и вдигна десет пръста. Мислеше, че е още на десет, макар да й беше трудно да го знае със сигурност. Браавошите брояха дните различно, не като във Вестерос. Рожденият й ден можеше да е дошъл и отминал.
Бездомничето кимна. Аря също кимна и каза на най-добрия си браавошки: