— Никоя.
— Лъжа. Тъжна малка лъжа, дете.
На другия ден тя намери мирското огледало и всяка сутрин и всяка вечер сядаше пред него, с по една свещ от двете й страни, и правеше лица. „Управлявай лицето си — повтаряше си — и ще можеш да лъжеш“.
Скоро след това милият човек й нареди да помогне на другите послушници да приготвят труповете. Работата изобщо не беше толкова тежка като да търкаш стъпала за Уизи. Понякога, ако трупът беше голям или дебел, тежестта я затрудняваше, но повечето мъртъвци бяха само стари сухи кокали в сбръчкани кожи. Аря ги гледаше, докато ги умиваше, зачудена какво ги е довело до черното езерце. Помнеше една приказка, която бе чула от баба Нан, как понякога в дългата зима мъже, надживели отдавна годините си, обявявали, че излизат на лов. „А дъщерите им ще заплачат, и синовете ще извърнат лица към огнищата — сякаш чу да говори старата Нан, — но никой няма да ги спре, нито ще ги попита що за дивеч мислят да уловят в този дълбок сняг и студен виещ вятър“. Чудеше се какво ли казваха старите браавоши на своите синове и дъщери, преди да се отправят към къщата на Черното и Бялото.
Луната се обръщаше и обръщаше, макар Аря така и да не я виждаше. Слугуваше, миеше мъртвите, правеше лица пред огледалото, учеше браавошката реч и се мъчеше да запомни, че е никоя.
Един ден милият човек я повика.
— Говорът ти е ужасен — рече й, — но разполагаш с достатъчно думи, за да те разберат донякъде, като кажеш от какво имаш нужда. Време е да ни пооставиш за малко. Единственият начин истински да усвоиш езика ни е ако го говориш всеки ден от съмване до здрач. Трябва да заминеш.
— Кога? — попита тя. — Къде?
— Сега — отвърна той. — Отвъд тези стени ще намериш сто острова на Браавос. Научила си думите за миди, раци и стриди, нали?
— Да. — И му ги повтори, на най-добрия си браавошки. Най-добрият й браавошки само предизвика усмивката му.
— Ще свърши работа. По кейовете под Удавения град ще намериш един продавач на риба, казва се Бруско, добър човек с болен гръб. Трябва му момиче, което да бута количката му и да продава стриди, раци и миди на моряците по корабите. Ти ще си това момиче. Разбираш ли?
— Да.
— А когато те попита Бруско — коя си ти?
— Никоя.
— Не. Извън тази Къща това не върши работа.
Тя се поколеба.
— Бих могла да съм Солничка, от Солниците.
— Солничка е познато на Тернесио Терис и мъжете от „Дъщерята на Титана“. Говорът ти те отличава, тъй че трябва да си някое момиче от Вестерос… но друго според мен.
Тя прехапа устна.
— Може ли да съм Кет?
— Кет. — Той помисли. — Да. Браавос е пълен с котки. Една в повече няма да се забележи. Ти си Кет, сираче от…
— Кралски чертог. — Беше посещавала два пъти Бял пристан с баща си, но Кралски чертог познаваше по-добре.
— Точно така. Татко ти е бил гребец на галера. Когато майка ти умряла, той те взел със себе си в морето. После и той умрял, а капитанът нямал за какво да те използва, тъй че те свалил от кораба в Браавос. А какво беше името на кораба?
— „Нимерия“ — веднага отвърна тя.
Тази нощ напусна Къщата на Черното и Бялото. Дълъг железен нож висеше на дясното й бедро, скрит под наметалото й, цялото на кръпки и избеляло, каквото се полагаше да носи едно сираче. Обувките стискаха пръстите й, а туниката й бе толкова протрита, че вятърът я пронизваше. Но пред нея се простираше Браавос. Нощният въздух миришеше на пушек, на сол и на риба. Каналите бяха криви, улиците — още по-криви. Хората я поглеждаха с любопитство и просячета подвикваха след нея думи, които не можеше да разбере. Скоро се изгуби.
„Сир Грегър“, заповтаря си тихичко, докато стъпваше по каменния мост над четирите арки. От най-високото на дъгата му зърна мачтите на кораби. „Дънсън, Раф Сладура, сир Илин, сир Мерин, кралица Церсей“. Заваля дъжд. Аря извърна нагоре лице да могат капките да умият страните й, толкова бе щастлива, че можеше да затанцува.
— Валар моргулис — каза тя, — валар моргулис, валар моргулис.
Алайн
Щом лъчите на изгряващото слънце нахлуха през прозорците, Алайн се надигна в леглото и се протегна. Гретчел чу, че се е събудила, и веднага стана да й донесе спалната роба. Стаите й се бяха смразили през нощта. „Когато зимата ни стисне в шепата си, ще стане още по-лошо — помисли тя. — Зимата тук ще е студено като в гробница“. Загърна се в робата и върза коланчето на кръста.