— Лорд Ройс — попита го плахо, — желаете ли чаша вино, да ви стопли?
Бронзовия Йон имаше леденосиви очи, скрити под най-косматите вежди, които бе виждала. Присвиха се, щом я погледна отвисоко.
— Познавам ли те, момиче?
Алайн си глътна езика, но лорд Нестор я спаси.
— Алайн е незаконна дъщеря на лорд-протектора — изръмжа той на братовчед си.
— Потрудило се е кутрето на Кутрето — подхвърли с крива усмивка Лин Корбрей. Белмур се изсмя и Алайн усети как кръвта нахлу в лицето й.
— На колко години си? — попита лейди Уейнууд.
— Чет… четиринайсет, милейди. — За миг бе забравила на колко трябваше да е Алайн. — И не съм дете, а разцъфтяла девица.
— Но с неоткъснато цветенце, да се надяваме. — Буйните мустаци на лорд Хънтър Младия напълно скриваха устата му.
— Засега — изсумтя лорд Корбрей, все едно че нея я нямаше. — Но съвсем узряла за късане според мен.
— Това ли минава за възпитание в дома Харт? — Косата на Аня Уейнууд бе посивяла и тя имаше бръчици около очите и отпусната кожа под брадичката, но благородството, което излъчваше, бе неоспоримо. — Момичето е младо, гледано с нежност и е преживяло достатъчно ужаси. Дръжте си езика, сир.
— Езикът ми си е моя грижа — отвърна Корбрей. — Нейно благородие да бъде така добра да си държи своя. Укори не търпя, както могат да ви уверят много мъртъвци.
Лейди Уейнууд му обърна гръб.
— Я ни заведи при баща си, Алайн. Колкото по-бързо приключим с това, толкова по-добре.
— Лорд-протекторът ви очаква в голямата дневна. Благоволете да ме последвате, ваши благородия. — От Залата на Полумесеца се заизкачваха по стръмното каменно стълбище, което заобикаляше подземията и тъмниците. Минаха и под три стрелкови амбразури в крепостната стена: лордовете декларанти се престориха, че не ги забелязват. Стражите на горната площадка вдигнаха портикула. — Оттук, ваши благородия. — Алайн ги поведе по сводестия коридор покрай разкошните гоблени. Сир Лотор Брун стоеше на пост пред дневната. Отвори им вратата и влезе след тях.
Петир седеше до масата с чаша вино в ръка, наведен над един пергамент. Вдигна очи, щом лордовете декларанти влязоха.
— Добре дошли, господа. Вие също, милейди. Изкачването е уморително, знам. Моля, настанявайте се. Алайн, миличкото ми, още вино за благородните ни гости.
— Както заповядате, татко.
С удоволствие забеляза, че свещите са запалени. Дневната ухаеше на мускатово орехче и други скъпи подправки. Отиде да донесе гарафата, докато гостите се разполагаха един до друг… всички освен Нестор Ройс, който се поколеба, преди да заобиколи масата, за да се настани на празния стол до лорд Петир, и Лин Корбрей, който вместо да седне на масата, отиде и застана до камината. Сърцевидният рубин на ефеса на меча му проблясваше червено. Алайн видя как се усмихна на сир Лотор Брун. „Сир Лин е много красив за толкова възрастен мъж — помисли си. — Но не ми харесва как се усмихва“.
— Тъкмо четях забележителната ви декларация — започна Петир.
— Великолепно. Който и майстер да е писал това, има дар слово. Съжалявам само, че не сте ме поканили и аз самият да я подпиша.
Това ги хвана неподготвени.
— Вие? — възкликна Белмур. — Да я подпишете?
— Владея перото не по-зле от всеки друг, а никой не обича лорд Робърт повече от мен. Колкото до тези лъжливи приятели и зли съветници, обезателно трябва да ги изкореним. Господа, аз съм с вас, със сърце и ръка. Покажете ми къде да подпиша, моля ви.
Докато им наливаше, Алайн чу как Лин Корбрей се изкиска. Другите като че ли се бяха объркали. Бронзовия Йон Ройс изпука с пръсти и рече:
— Не сме дошли за вашия подпис. Нито възнамеряваме да си подмятаме остроумия с вас, Кутре.
— Колко жалко. Толкова обичам хубаво подметнатите остроумия.
— Петир избута пергамента настрана. — Както желаете. Да бъдем откровени тогава. Какво искате от мен, господа и милейди?
— От вас — нищо. — Саймънд Темпълтън прикова с леденосиния си поглед лорд-протектора. — Искаме само да се махнете.