— Кон, говорещ на Летния език, ще е голяма сензация — каза сухо кралицата. — Кажете на брат си да държи шпорите си добре наточени. Скоро ще намеря някакъв начин да яхне кобилката си, може да разчита на това.
— Ще му кажа, ваше величество. Той гори от нетърпение за тази езда, уверявам ви. Сладко нещо е тази кобилка.
„Аз съм тази, за която гори от нетърпение, глупако — помисли кралицата. — Той иска от Марджери само владението между краката й“. Колкото и да й допадаше Озмунд, понякога й се струваше, че е задръстен като Робърт. „Дано мечът му да е по-бърз от ума му. Може скоро да дойде денят, в който Томен да се нуждае от него“.
Докато минаваха под сянката на срутената Кула на Ръката, ги застигнаха весели викове. В другия край на двора някакъв скуайър беше минал покрай стълба и бе завъртял подвижната мишена. Най-възбудени бяха виковете на Марджери Тирел и нейните кокошки. „Толкова рев за толкова малко. Човек може да помисли, че момчето е спечелило турнир“. А после с изумление видя, че това е Томен, облечен от глава до пети в позлатена броня.
Нямаше избор, освен да изпише на лицето си усмивка и да отиде да види сина си. Стигна до него, когато Рицарят на цветята му помагаше да слезе от седлото. Момчето беше останало без дъх от възбуда.
— Видяхте ли? — взе да ги пита един по един. — Направих го точно както каза сир Лорас. Видяхте ли, сир Озни?
— Да — отвърна Озни Черно котле. — Беше много красиво.
— Имате по-добра стойка от мен, ваше величество — подхвърли сир Дермът.
— Дори пиката счупих. Сир Лорас, чухте ли?
— Изтрещя като небесен гръм. — Роза от нефрит и злато стягаше белия плащ на сир Лорас на рамото, а вятърът изящно разрошваше дългите му кестеняви къдрици. — Атаката ви беше великолепна, но веднъж не е достатъчно. Утре трябва да го повторите. Трябва да яздите всеки ден, докато всеки удар стане верен и точен, а пиката да се превърне в част от самия вас, като ръката.
— Искам.
— Беше блестящ. — Марджери коленичи, целуна краля по бузата и го прегърна. — Внимавайте, братко — предупреди Лорас. — Още някоя година и мисля, че моят галантен съпруг ще ви сваля от коня. — Трите й братовчедки се съгласиха до една, а момиченцето на Бълвър заподскача и се развика:
— Томен ще е шампион, шампион, шампион!
— Когато стане мъж — каза Церсей.
Усмивките им повяхнаха като рози, целунати от слана. Старата септа с пъпчивото лице първа се свлече на коляно, последвана от останалите, без малката кралица и брат й.
Томен като че ли не забеляза как въздухът изведнъж се смрази.
— Мамо, ти видя ли ме? — избъбри щастливо. — Ударих щита, а торбата изобщо не ме удари!
— Гледах през двора. Много добре се справи, Томен. Друго не бих и очаквала от теб. Рицарският двубой е в кръвта ти. Някой ден ще оглавяваш турнирните списъци, като баща ти.
— Никой няма да може да застане срещу него. — Марджери Тирел се усмихна на кралицата с престорена свенливост. — Но аз така и не бях чувала, че крал Робърт е бил толкова съвършен в двубоя. Моля, кажете ни кои турнири е спечелил? Кои велики рицари е свалил от седлото? Знам, че кралят ще иска да чуе за победите на баща си.
По шията на Церсей плъзна червенина. Момиченцето я беше хванало натясно. Всъщност Робърт беше безразличен към двубоите. По време на турнири много повече предпочиташе груповите мелета, в които можеше да пребие до кръв мъже със затъпената брадва или чука. Когато го каза, си беше мислила за Джайм. „Не ми е присъщо да се забравям така“.
— Робърт спечели турнира на Тризъбеца. Срази принц Регар и ме обяви за своя кралица на любовта и красотата. Изненадана съм, че моята снаха не знае тази история. — Не остави възможност на Марджери да отговори. — Сир Озмунд, бъдете така добър да помогнете на сина ми да съблече бронята. Сир Лорас, моля, повървете с мен. Бих искала да поговорим.
На Рицаря на цветята не му остана друго, освен да тръгне по петите й като кутре, каквото си беше. Церсей заговори едва след като се озоваха на витото стълбище:
— Чие беше това хрумване?
— На сестра ми — призна той. — Сир Талад, сир Дермът и сир Портифер яздеха и кралицата предложи Негово величество също да направи един кръг.
„Нарича я така, за да ме дразни“.
— А вашето участие?
— Аз помогнах на Негово величество да облече бронята и му показах как да държи пиката под мишницата — отвърна той.
— Конят беше прекалено голям за него. А ако беше паднал? Ако торбата с пясък го беше ударила по главата?