— И тримата? — попита невярващо лорд Рандил.
— Както се биеше, можеше и още трима да убие.
— И намери ли онова момиче Старк? — попита я строго Тарли.
— Не, милорд.
— Но затова пък уби няколко плъха. Е, хареса ли ти?
— Не, милорд.
— Жалко. Все едно, вече вкуси кръв. Доказа каквото там искаше да докажеш. Време е да свалиш тази ризница и отново да се облечеш прилично. В пристанището има кораби. Един ще спира в Тарт. Ще уредя да те вземат.
— Благодаря, милорд, но не.
Лицето на лорд Тарли подсказа, че точно в този момент ужасно му се иска да набучи и нейната глава на шип и да я качи над портите на Девиче езеро с Тимеон, Пъг и Шагуел.
— Смяташ да продължиш с тази дивотия?
— Смятам да намеря лейди Санса.
— Ако позволите, милорд — намеси се сир Хюл, — видях я как се би с Глумците. По-силна е от повечето мъже и по-бърза…
— Мечът й е бърз — сопна се Тарли. — Свойство на валирианската стомана. По-силна от повечето мъже, казваш? Мда. Цяло страшилище е, не мога да го отрека.
„Такива като него никога няма да ме заобичат, каквото и да направя“, помисли Бриен.
— Милорд, Сандор Клегейн може би знае нещо за момичето. Ако успея да го намеря…
— Клегейн се оказа разбойник. Вече ходи с Берик Дондарион, както изглежда. Или пък не, слуховете са различни. Покажи ми къде се крие и с радост ще му разпоря корема, ще му извадя червата и ще ги изгоря. Вече сме обесили десетки разбойници, но главатарите ни се изплъзват. Клегейн, Дондарион, червеният жрец, а сега и тази жена, Каменно сърце… как смяташ да ги намериш, щом аз не мога?
— Милорд, аз… — Нямаше убедителен отговор. — Мога само да се опитам.
— Ами опитай. Имаш си го писмото, разрешението ми не ти трябва, но все едно, ще ти го дам. Ако извадиш късмет, единственото, което ще спечелиш, е синините на задника от седлото. Ако не, Клегейн може и да те остави жива, след като цялата му глутница те изнасили. Можеш да допълзиш обратно до Тарт с копелето на някое псе в корема си.
Бриен пропусна това покрай ушите си.
— Ако благоволи милорд, колко души яздят с Хрътката?
— Щестима. Или шейсет, или шестстотин. Зависи кого ще попиташ. — На Рандил Тарли явно му беше омръзнал този разговор. Понечи да си тръгне.
— Ако аз и скуайърът ми ви помолим за гостоприемство, докато…
— Моли се колкото щеш. Няма да те търпя под покрива си. Сир Хюл Хънт пристъпи напред.
— Простете, милорд, но този покрив все още е на лорд Мутън. Тарли го изгледа смразяващо.
— Мутън има куража на червей. Няма да ми говорите за Мутън. Колкото до вас, милейди, казват, че баща ви е добър човек. Ако е така, съжалявам го. Някои мъже са благословени със синове, други с дъщери. Никой не заслужава да бъде прокълнат с такова нещо като вас. Живейте или мрете, лейди Бриен, но не се връщайте в Девиче езеро, докато аз управлявам тук.
„Думите са вятър — каза си Бриен. — Не могат да те наранят. Ще те облеят и ще се отнесат“.
— Както заповядате, ми… — опита се да отвърне, но Тарли се отдалечи, преди да е успяла. Излезе от двора като в сън, без да знае накъде отива.
Сир Хюл я догони.
— Има ханове.
Тя поклати глава. Дума повече нямаше да размени с Хюл Хънт.
— Помните ли „Миризливата гъска“? Наметалото й още миришеше на нея.
— Защо?
— Да се срещнем там утре по обед. Братовчед ми Алин беше един от хората, пратени да открият Хрътката. Ще говоря с него.
— Защо ще го правиш?
— Защо не? Ако успеете в това, в което се провали Алин, ще мога да го дразня години наред.
В Девиче езеро все още имаше ханове, тук сир Хюл не грешеше. Някои от тях обаче бяха изгорели след многото набези и още не бяха възстановени, а оцелелите бяха пълни до пръсване с мъже от войската на лорд Тарли. Двамата с Подрик ги обиколиха до един, но никъде нямаше свободни легла.
— Сир? Милейди? — каза Подрик, когато слънцето залезе. — Има и кораби. Корабите имат легла. Хамаци. Или нарове. Койки де.
Хората на лорд Рандил още обикаляха на гъсти рояци по кейовете, като мухите по главите на тримата Кървави глумци, но сержантът им позна от пръв поглед Бриен и я пусна да мине. Местните рибари привързваха лодките за нощта и гласовито хвалеха улова си, но я интересуваха по-големите съдове. В пристанището имаше няколко, макар че един, галеасът „Дъщерята на Титана“, прибираше въжетата, за да отплава с вечерния отлив. Двамата с Подрик обиколиха останалите кораби. Собственикът на „Момичето на гларуса“ я взе за пристанищна курва и им отвърна, че корабът му не е публичен дом, един стрелец с харпун от някакъв ибенски китоловец предложи да купи момчето й, но по другите извадиха повече късмет. Бриен купи на Подрик портокал от „Морски скитник“, търговска гемия, току-що дошла от Староград през Тирош, Пентос и Дъскъндейл.