— Ако е с Дондарион…
— Не е. Алин е убеден в това. Хората на Дондарион също го търсят. Пуснали са приказка, че като го хванат, ще го обесят за онова, което е направил в Солниците. Самите те нямат пръст в това. Лорд Рандил го приписал на тях с надеждата да настрои простолюдието срещу Берик и неговото братство. Никога няма да може да хване Господаря на мълнията, докато простолюдието го защитава. Освен това имаме и другата банда, водена от онази жена, Каменно сърце… любовница на лорд Берик, според един от слуховете. Уж била обесена от Фрей, но Дондарион я целунал и я съживил, и вече не може да умре, като него.
Бриен огледа картата.
— Щом Клегейн са го видели последно в Солниците, там ще е мястото, където може да се хване дирята му.
— Там не е останал никой освен един стар рицар, скрил се в замъка си, според Алин.
— Все пак оттам ще се тръгне.
— Има един човек — каза сир Хюл. — Септон. Дойде през моята порта в деня преди да се появите вие. Мерибалд се казва. При реката е роден и отраснал и тук е служил през целия си живот. Утре тръгва да си направи обиколката. Винаги се отбива в Солниците. Трябва да тръгнем с него.
Бриен го изгледа намръщено.
— Да тръгнем?
— Тръгвам с вас.
— Не.
— Добре, по дяволите. Аз тръгвам със септон Мерибалд за Солниците. Вие с Подрик вървете където си щете.
— Лорд Рандил ли ти заповяда пак да ме проследиш?
— Той ми заповяда да стоя настрана от теб. Лорд Рандил е на мнение, че едно хубаво здраво изнасилване само ще ти е от полза.
— Тогава защо искаш да тръгнеш с мен?
— Или това, или трябва да се върна да пазя проклетата порта.
— Ако лордът ти заповяда…
— Вече не е мой лорд. Това я изненада.
— Напуснал си службата?
— Негово благородие ме уведоми, че повече не се нуждае от меча ми, нито от наглостта ми. И двете водят до едно и също. Оттук нататък ще се порадвам на приключенския живот на странстващия рицар… макар че ако намерим Санса Старк, предполагам, че ще бъдем възнаградени добре.
„Злато и земи, това вижда в цялата работа“.
— Смятам да спася момичето, не да го продавам. Заклела съм се.
— Аз не помня да съм се клел.
— Точно затова няма да тръгнеш с мен. Тръгнаха на заранта, по изгрев слънце.
Беше странна процесия: сир Хюл на неговия дорест жребец и Бриен на високата сива кобила, Подрик Пейн, яхнал дръглива кранта, и крачещият до тях септон Мерибалд с дългата си тояга, повел малко магаре и голямо куче. Магарето носеше толкова тежък товар, че Бриен почти се боеше, че гърбът му ще се прекърши.
— Храна за бедните и гладните по Речните земи — каза им септон Мерибалд. — Зърно, ядки и сушени плодове, овесена каша, брашно, ечемичен хляб, три пити кашкавал от ханчето при Портата на шута, солена треска за мен, солено овче за кучето ми, казва се Куче… а, и сол. Лук, моркови, ряпа, две торби с боб, четири с ечемик и девет с портокали. Имам слабост към портокалите, признавам. Тия ги взех от един моряк и се боя, че ще са последните, които ще опитам до пролетта.
Мерибалд беше септон без септа, само едно стъпало над просещ брат в йерархията на Вярата. Като него имаше стотици — дрипльовци, чиято скромна задача бе да се тътрят от селце на селце, да водят святи служби, да венчават и да опрощават грехове. От тези, при които се отбиваше, се очакваше да го нахранят и подслонят, но повечето бяха бедни като него самия, тъй че Мерибалд не можеше да се задържа дълго на едно място, без да затрудни домакините си. Добри ханджии го пускаха понякога да преспи в кухните им или в конюшните, а имаше и септи и малки твърдини, и дори няколко замъка, където знаеше, че ще му предложат гостоприемство. Когато нямаше такива места подръка, спеше под дървета и в изоставени колиби.
— Много хубави колиби има в Речните земи — увери ги Мерибалд. — Старите са най-добри. Нищо по-добро няма от стара колиба. Спиш си като в хан, а и не те е страх от бълхи.