Септонът не можеше ни да чете, ни да пише, както си призна весело по пътя, но знаеше наизуст сто молитви и можеше да изреди дълги откъси от „Седемлъчата звезда“ по памет, а повече не му и трябваше в селата. Имаше набраздено, обрулено от вятъра лице, къса гъста сива коса и бръчици в ъгълчетата на очите. Макар да беше едър цели шест стъпки на ръст, имаше навика да се изгърбва, докато вървеше, заради което изглеждаше много по-нисък. Ръцете му бяха широки и груби, с червени кокалчета и с кал под ноктите, и имаше най-големите ходила, които Бриен бе виждала — черни и корави като рог.
— Обуща не съм носил от двайсет години — обясни той. — Първата година имах повече мехури, отколкото пръсти, а петите ми кървяха като клани прасета, щом стъпя на камък, но се молех и Обущарят небесен направи кожата ми на табан.
— Няма небесен обущар — възрази Подрик.
— Има, момко… макар че ти може би го наричаш с друго име. Ями кажи, кой от седемте богове обичаш най-много?
— Воина — отвърна Подрик без миг колебание. Бриен се окашля.
— Във Вечерен пад септонът на баща ми винаги казваше, че има само един бог.
— Един бог със седем облика. Така е, милейди, и много сте права, че го изтъквате, но мистерията със Седемте, Които са Един е твърде трудна, за да я схване простолюдието, пък и аз съм простичък човек, затуй говоря за седем бога. — Мерибалд се обърна към Подрик. — Едно момче не съм познавал, което да не обича Воина. Аз обаче съм стар и като съм стар, по обичам Ковача. Без неговия труд какво щеше да пази Воина? Всеки град си има ковач, и всеки замък. Те правят плуговете, дето ни трябват да сеем зърното, пироните, с които си строим корабите, железните подкови, дето пазят копитата на верните ни коне, бляскавите мечове на нашите господари. Никой не може да се съмнява в ползата от един ковач, та затуй сме нарекли единия от Седемте в негова чест, но също тъй лесно можехме да го наречем Земеделеца или Рибаря, Дърводелеца или Обущаря. Не е важно каква работа върши. Важното е, че работи. Бащата управлява, Воинът се бие, Ковачът се труди, и всички заедно вършат каквото е редно за човек. Както Ковачът е един облик на божественото, тъй и Обущарят е един облик на Ковача. Точно той ми чу молитвата и ми заздрави ходилата.
— Боговете са добри — каза сухо сир Хюл, — но защо си ги притеснил, като си могъл просто да си запазиш обущата?
— Да ходя бос ми беше наказанието. Дори и светите септони може да са грешници, а плътта ми някога беше слаба колкото щеш. Млад бях и с гореща кръв, а момичетата… един септон може да изглежда галантен като принц, ако е единственият мъж, мяркал се на повече отмиля от селцето ти. Като им кажа едно-друго от „Седемлъчата звезда“… Книга на Девата най вършеше работа, порочен мъж бях, преди да си захвърля обущата. Срам ме хваща, като си помисля на колко девици съм откъснал цветето.
Бриен помръдна неловко в седлото — спомни си за лагера под стените на Харънхъл и за баса на сир Хюл и другите кой ще легне първи с нея.
— Ние търсим една девица — сподели Подрик Пейн. — Благородно момиче, тринайсетгодишно, с кестенява коса.
— Мислех, че търсите разбойници.
— Тях също — призна момчето.
— Повечето пътници правят всичко, за да избегнат такива хора — рече септон Мерибалд. — А пък вие ги търсите.
— Само един разбойник търсим — каза Бриен. — Хрътката.
— Сир Хюл ми каза. Седмината да ви спасят дано, чедо. Разправят, че оставял след себе си диря от заклани бебета и насилени девици. Бясното псе от Солниците, така чух, че го наричали. Какво може да искат добри хора от такова същество?
— Девицата, за която спомена Подрик, може да е с него.
— Тъй ли? Тогава трябва да се молим за горкото момиче.
„И за мен — помисли Бриен. — Молитва и за мен трябва. Помоли Старицата да вдигне светилника и да ме отведе до лейди Санса, и Воина да даде сила на ръката ми, та да мога да я защитя“. Но не го каза на глас; не и след като Хюл Хънт щеше да я чуе и да й се присмее за женската й слабост.
С вървящия пешком септон Мерибалд и носещото му толкова тежък товар магаре, се движеха много бавно. Не хванаха по главния път на запад, пътя, по който Бриен беше минала със сир Джайм, за да заварят Девиче езеро опустошен и пълен с трупове. Вместо по него поеха на северозапад, покрай брега на Рачешкия залив, по някаква крива и толкова тясна пътека, че я нямаше и на двете скъпоценни карти на сир Хюл. От тази страна на Девиче езеро нямаше и помен от стръмните хълмове, черните тресавища и боровите гори на нос Краклоу. Земите, през които минаваха, бяха ниски и мокри, пустош от пясъчни дюни и солени блатясали плитчини под огромния синьо-сивкав небесен свод. Пътят навремени се губеше в тръстики и изникваше отново на миля по-нататък. Бриен разбираше, че без Мерибалд със сигурност щяха да го изгубят. Често пъти теренът беше мек и на такива места септонът тръгваше напред и тупаше с тоягата си да се увери, че няма да поддаде. Дървета не се мяркаха на мили околовръст, само море, небе и пясък.