Едва ли съществуваше друга земя, по-различна от Тарт с тамошните планини и водопади, с високите ливади и сенчести долини, но и това място си имаше своя красота. Прекосиха десетина лениви потока, оживели от жаби и щурци, гледаха птици рибари, полетели високо над залива, чуха зова на късокрили кюкавци някъде сред дюните. Веднъж даже лисица прекоси пътя им и кучето на Мерибалд залая свирепо.
А и хора имаше. Някои живееха сред тръстиките в къщи, построени от кал и слама, други се препитаваха с лов на риба в залива — плуваха с кожени лодчици и строяха домовете си на дървени колове. Повечето, изглежда, живееха сами, без други обиталища наоколо освен тяхното. Изглеждаха общо взето боязлив народ, но някъде към обед кучето отново залая и от тръстиките се появиха три жени и дадоха на Мерибалд плетена кошница, пълна с миди. Той на свой ред даде на всяка от тях портокал, макар мидите в този свят да бяха обичайни като калта, а портокалите да бяха редки и скъпи. Едната жена беше много стара, другата с натежал с дете корем, а третата беше момиче, свежо и хубаво като пролетно цвете. Щом Мерибалд ги отведе настрана да изслуша греховете им, сир Хюл се изкиска и каза:
— Боговете май вървят с нас… поне Девата, Майката и Старицата. — Подрик изглеждаше толкова слисан, че се наложи Бриен да го успокои:
— Не, това са просто три жени от блатата.
После, щом подновиха пътя си, тя се обърна към септона.
— Тези хора живеят на по-малко от един ден път от Девиче езеро, а боевете не са ги засегнали.
— Няма за какво да ги засегнат, милейди. Съкровищата им сараковини, камъни и кожени лодки, най-добрите им оръжия са ножове от ръждиво желязо. Родили са се, живеят, обичат, умират. Знаят, че лорд Мутън управлява земите им, но малцина изобщо са го виждали, а Речен пад и Кралски чертог за тях са само имена.
— Но боговете познават — каза Бриен. — Това е ваша работа, мисля. Откога обикаляте из Речните земи?
— Ще станат вече четирийсет години — отвърна септонът, а кучето му излая силно. — От Девиче езеро до Девиче езеро, обиколката миотнема по половин година, а често и повече, но няма да твърдя, чепознавам Тризъбеца. Зървал съм замъците на големите лордове самоотдалече, но познавам тържищата и твърдините, селцата, толкова малки, че си нямат и име, плетовете и хълмовете, ручейчетата, къдетожадният може да се напие, и пещерите, където може да се подслони. И пътищата на простите хорица, кривите кални пътеки, дето ги нямана картите от пергамент. — Изсмя се. — Би трябвало. Ходилата ми саизгазили всяка миля от тях, безброй пъти.
„Черните пътища ги използват разбойниците, а пещерите са идеалните места за скривалища на преследваните“. Жегналото я подозрение накара Бриен да се зачуди колко добре познава сир Хюл този човек.
— Доста самотен трябва да е този живот, септон.
— Седмината винаги са с мене — отвърна Мерибалд. — А си имам и своя верен слуга, и Куче.
— Кучето ти има ли си име? — попита Подрик Пейн.
— Трябва да има — почеса се Мерибалд. — Само че не е мое. — Кучето джафна и замаха с опашка. Беше огромно и космато, поне седемдесет кила, но дружелюбно.
— На кого е? — попита Подрик.
— Ами на себе си, на кого. И на Седмината. Колкото до името му, не ми го е казвал. Викам му Куче.
Подрик явно не можеше да реши какво да мисли за куче, наречено Куче. Помисли малко и каза: — Аз като малък си имах едно куче. Наричах го Герой.
— Беше ли?
— Какво да е било?
— Герой.
— Не. Но беше добро куче. Умря.
— Куче ме пази по пътищата дори и в трудни времена като тези. Нито вълк, нито разбойник не смеят да ме закачат, когато Куче е до мен. — Септонът се намръщи. — Вълците са станали ужасни напоследък. Има места, където сам човек е добре да си намери дърво, на което да спи. През всичките ми години най-голямата глутница, която съм виждал, нямаше и дузина вълци, но сега голямата глутница, дето скита покрай Тризъбеца, наброява стотици.