— Ти срещал ли си ги? — попита сир Хюл.
— Размина ми се, Седмината да ме пазят дано, но съм ги чувал нощем, и то неведнъж. Толкова гласове… кръвта може да му се съсири в жилите на човек. Чак и Куче се разтрепери, а Куче е убило и аз не знам колко вълци. — Почеса кучето по главата. — Някои ще ви разправят, че са демони. Казват, че глутницата ги водело чудовищно женско вълчище, дебнеща сянка, мрачна, сива и огромна. Ще ви разправят, че са я виждали сама да събаря зубри, че нито капан, нито трап могат да я хванат, че ни от стомана се бои, ни от огън, убива всеки вълк, който се опита да й се качи, и яде само човешка плът.
Сир Хюл Хънт се изсмя.
— Е, сега вече ни смая, септон. Горкият Подрик, очите му станаха като варени яйца.
— Не са — възмути се Подрик. Куче изджафка.
Вечерта вдигнаха бивак сред дюните. Бриен прати Подрик да обиколи по брега да намери плавей за огъня, но момчето се върна с празни ръце и окалян до коленете.
— Дошъл е отливът, сир. Милейди. Няма вода, само кални плитчини.
— Стой настрана от калта, чедо — поучи го септон Мерибалд. — Калта не обича странници. Влезеш ли не където трябва, ще се отвори и ще те глътне.
— Тя е само кал — опъна се Подрик.
— Докато не ти напълни устата и не ти запълзи в носа. Тогава е смърт. — Усмихна се, за да отнеме мраза от думите си. — Изчисти я тази кал и си вземи портокалче, момче.
Следващия ден беше почти същото. Закусиха с осолена треска и портокали и хванаха пътя, когато слънцето се издигна, с розово небе зад тях и виолетово небе — пред тях. Куче водеше, душеше тръстиките и спираше тук-там да опикае някоя; явно познаваше пътя не по-зле от Мерибалд. Утринният въздух тръпнеше от зова на птиците, водите на прилива прииждаха с шум.
Към пладне спряха в едно селце, първото, на което се натъкнаха, с осем къщи на кокили над малък поток. Мъжете бяха излезли за риба с кожените си лодки, но жените и децата заслизаха по въжените стълби и се сбраха около септон Мерибалд за молитва. След службата той им опрости греховете и им остави малко ряпа, торба боб и два от драгоценните си портокали.
Вече по пътя септонът им каза:
— Добре ще е тази нощ да се пазим. Селяните казват, че из дюните се спотайвали трима прекършени, на запад от старата наблюдателница.
— Само трима? — Сир Хюл Хънт се засмя. — Трима са мед за меча на нашата дама. Едва ли ще безпокоят въоръжени пътници.
— Освен ако не умират от глад — каза септонът. — Из тези блата има храна, но само за ония, които имат очи да я намерят, а тези хора тук са чужденци, оцелели от някоя битка. Ако рекат да ни доближат, сир, моля ви, оставете ги на мен.
— Какво ще правиш с тях?
— Ще ги нахраня. Ще ги помоля да си изповядат греховете, та да мога да им ги опростя. Ще ги поканя да дойдат с нас до Тихия остров.
— Все едно да ги поканиш да ни прережат гърлата, докато спим — отвърна Хюл Хънт. — Лорд Рандил знае по-добър начин за справяне с прекършени — стомана и въже.
— Сир? Милейди? — попита Подрик. — Прекършен разбойник ли значи?
— Повече или по-малко — отвърна Бриен.
Септон Мерибалд не се съгласи.
— По-скоро по-малко, отколкото повече. Има много видове разбойници, както има много видове птици. И кюкавецът, и буревестникът имат криле, но не са едни и същи. Певците обичат да пеят за добри хора, принудени да нарушат закона, за да се бият срещу някой зъл лорд, но повечето разбойници са по-скоро като вилнеещата Хрътка, отколкото като Господаря на мълнията. Прекършените повече заслужават жалостта ни, макар че може да са също толкова опасни. Почти всички са обикновени хорица, простолюдие, което не се е отделяло на повече от миля от дома, в който се е родило, докато някой ден господарят им не ги е събрал, за да ги отведе на война. Оскъдно облечени и обути, тръгват под знамената му, често с не повече от сърп или наточена мотика за оръжие, или боздуган, като овържат с кожения ремък някой камък за дебелия кривак. Братя тръгват с братя, синове с бащи, приятели с приятели. Слушали са песни и приказки и тръгват с жадни сърца, с мечти за чудеса, които да видят, за богатства и слава, с които да се сдобият. Войната им изглежда чудесно приключение, най-великото нещо, което повечето от тях ще преживеят.
— А после виждат какво е битката.
— За някои само това е достатъчно, за да ги прекърши. Други продължават с години, докато не изгубят броя на всички битки, в които са се били, но дори човек, който е преживял сто боеве, може да се прекърши на сто и първия. Братя виждат как братята им умират, бащи губят синовете си, приятели виждат как приятелите им се мъчат да задържат червата си, след като ги е изкормила брадва. Виждат как господарят, който ги е повел, пада посечен и някакъв друг им реве, че вече са негови. Нанасят им рана и още преди тя да е зараснала, им нанасят друга. Яденето все не стига, обущата се разпадат от ходене, дрехите се късат и гният и половината се насират в гащите си от пиене на лоша вода.