— Онези в Харънхъл са хора на Грегър — напомни й Джайм. — Планината ги харесваше жестоки и тъпи. Най-вероятно са изяли гарваните ти с все писмата.
— Точно затова пращам теб. Може и тебе да изядат, храбри ми братко, но вярвам, че ще им докараш разстройство. — Церсей оглади полите си. — Искам сир Озмунд да командва Кралската гвардия в твое отсъствие.
„… ебе се с Лансел и Озмунд Черното котле, и сигурно с Лунното момче, доколкото знам…“
— Това не го решаваш ти. Ако трябва да ходя, вместо мен тук ще командва сир Лорас.
— Това шега ли е? Знаеш какво изпитвам към сир Лорас.
— Ако не беше изпратила Бейлон Суан в Дорн…
— Нужен ми е там. Не може да се вярва на тези дорнци. Онази червена змия защитаваше Тирион, забрави ли? Няма да оставя дъщеря си на милостта им. И няма да допусна Лорас Тирел да командва Кралската гвардия.
— Сир Лорас е три пъти по-мъж от сир Озмунд.
— Представите ти за мъжество май са се попроменили, братко.
Джайм кипна.
— Вярно, Лорас не се хили похотливо, като ти види циците като сир Озмунд, но не мисля, че…
— Мисли за това. — Церсей го удари през лицето.
Джайм не посегна да спре удара.
— Виждам, че ми трябва по-дебела брада, да смекчи ласките на кралицата ми. — Искаше да разкъса роклята й и да обърне шамарите в целувки. Правил го беше преди, когато все още имаше две здрави ръце.
Зелен лед бяха очите й.
— Можете да напуснете, сир.
„… Лансел, Озмунд Черно котле и Лунното момче…“
— Глух ли сте, освен че сте сакат? Вратата можете да намерите зад гърба си, сир.
— Както заповядате. — Джайм се обърна и излезе.
Някъде боговете се смееха. Церсей никога не беше търпяла да й възразяват, знаеше го. Сигурно с по-меки думи щеше да я склони, но напоследък само като я видеше, се вбесяваше.
Отчасти бе готов с радост да остави зад себе си Кралски чертог. Никак не му допадаше компанията от блюдолизци и глупаци, с която се бе обкръжила Церсей. „Най-малкия съвет“, така ги наричаха в Квартала на бълхите според Адам Марбранд. А Кибърн… може да беше спасил живота му, но все пак си беше от Кървавите глумци.
— Кибърн вони на тайни — беше предупредил Церсей. Това само я разсмя.
— Всички имаме тайни.
„… ебе се с Лансел и Озмунд Черното котле, и сигурно — с Лунното момче, доколкото знам…“
Пред конюшните на Червената цитадела го чакаха четиридесет рицари и още толкова скуайъри. Половината от тях бяха западняци, заклети васали на дома Ланистър, другите — доскорошни врагове, превърнали се в съмнителни приятели. Сир Дермът от Дъждовния лес щеше да носи щандарта на Томен, Червения Ронет Конингтън — бялото знаме на Кралската гвардия. Един от Пеги, един от Пайпър и един от Пекълдън щяха да си споделят честта да бъдат скуайъри на лорд-командира.
— Дръж приятелите зад гърба си, а враговете пред очите си — беше го посъветвал веднъж Съмнър Крейкхол. А дали не беше баща му?
Конят му за езда беше дорест, бойният — грамаден сив жребец. Джайм отдавна беше престанал да дава имена на конете си; толкова много беше видял да загиват в битки, а като си им дал име, е по-тежко. Но когато момчето на Пайпър взе да ги нарича Чест и Слава, се засмя и разреши имената им да останат. Такъмите на Слава бяха в ланистърски пурпур; Чест бе накичен в бялото на Кралската гвардия. Джосмин Пекълдън държеше юздите на ездитния, докато сир Джайм го яхне. Скуайърът беше тънък като копие, с дълги ръце и крака и с мазна светлокафява коса. Страните му бяха покрити с жълтеникав мъх. Наметалото му беше в ланистърски пурпур, но на палтото му се виждаха четирите червени барбуна на дома му, на жълто поле.
— Милорд — попита момъкът, — ще желаете ли да носите новата си ръка?
— Сложи си я, Джайм — подкани го сир Кенос Кайски. — Ще махаш на простолюдието и ще им оставиш какво да разправят на децата си.
— Не мисля. — Нямаше да покаже на тълпата една златна лъжа. „Да видят отсеченото. Да видят сакатия“. — Но се чувствайте свободен да го компенсирате, сир Кенос. Махайте с две ръце и с краката, ако щете. — Сбра юздите в лявата си ръка и подвикна, щом другите се подредиха зад него: — Пейн, ти ще яздиш до мен.