Сир Илин Пейн си проправи път и подкара до Джайм, като просяк на кралския бал. Ризницата му беше стара и ръждясала, нахлузена върху протрит и зацапан кожен елек. Никакви гербове и отличителни цветове не се виждаха нито по ездача, нито по коня му; щитът му беше толкова насечен и очукан, че беше трудно да се познае цветът на боята, покривала го някога. С мрачното си лице и дълбоко хлътналите си очи сир Илин можеше да мине за самата смърт… какъвто беше години наред.
„Но вече не“. Сир Илин бе половината от цената, за да преглътне заповедта на своя малолетен крал като добричък малък лорд-командир. Другата половина беше сир Адам Марбранд.
— Те ми трябват — заявил бе на сестра си. Церсей изобщо не се възпротиви.
„По-скоро беше доволна, че ще се отърве от тях“. Сир Адам беше приятел на Джайм от момчешките години, а безмълвният доскорошен палач бе на баща му, доколкото изобщо принадлежеше на някого. Пейн беше служил като капитан на Гвардията на Ръката, когато го чули да разправя на висок глас, че този, който управлява Седемте кралства, е лорд Тивин и че той казва на крал Ерис какво да прави. Заради това Ерис Таргариен му беше взел езика.
— Отвори портите — каза Джайм и Силния глиган изрева с гръмливия си глас:
— Отвори портите!
Когато Мейс Тирел беше заминал през Калната порта под звуците на барабани и цигулки, по улиците се бяха наредили хиляди граждани да го приветстват. Орляци хлапета се бяха включили в марша, крачеха до войниците на Тирел с високо вдигнати глави и тупаха в крак, а сестрите им хвърляха въздушни целувки от прозорците.
Не и днес. Само няколко курви им подвикнаха приканящо, докато минаваха, и един уличен продавач на месеници похвали гласовито стоката си. На Обущарския площад двама „врабци“ в протрити халати проповядваха пред сбралите се няколкостотин души простолюдие и зовяха черната орис да сполети безбожниците и поклонниците на демони. Тълпата мълчаливо се раздели, та колоната да мине. Врабците ги гледаха с мътни погледи.
— Харесва им мирисът на рози, но лъвове не обичат — подхвърли Джайм. — Няма да е зле сестра ми да си отбележи това. — Сир Илин естествено не отговори. „Идеалният спътник за дълга езда. Разговорът ми с него ще е забавен“.
По-голямата част от войската му чакаше извън градските стени: сир Адам Марбранд с конниците си, сир Стефон Суифт и обозът, Святата стотня на стария сир Бонифер Добрия, конните стрелци на Сарсфилд, майстер Гълиан с четири кафеза, пълни с гарвани, двеста души тежка конница под командата на сир Флемент Бракс. Неголяма войска — по-малко от хиляда души. Броят беше последното необходимо нещо в Речен пад. Армия на Ланистър вече бе обкръжила замъка, както и още по-голяма войска на Фрей; последната птица бе донесла съобщение, че обсадителите имат затруднения с изхранването. Бриндън Тъли беше опустошил земите наоколо, преди да се прибере зад стените си.
„Не че е било нужно кой знае колко усилие“. От онова, което Джайм бе видял в Речните земи, почти не беше останала незапалена нива, неплячкосано селище и необезчестена девица. „А сега милата ми сестра ме праща да довърша работата, започната от Амори Лорч и Грегър Клегейн“. Догорча му в устата при тази мисъл.
Толкова близо до Кралски чертог кралският път беше безопасен, колкото можеше да е безопасен един път в такива времена, но за всеки случай Джайм пусна напред леката конница на Марбранд да разузнае.
— Роб Старк ме изненада в Шепнещия лес — каза му. — Това няма да се повтори.
— Имате думата ми. — Марбранд изглеждаше видимо облекчен, че отново е на кон, облякъл пушливосивия плащ на своя дом вместо златистата вълна на Градската стража. — Ако се появи враг на няколко левги околовръст, ще научите своевременно.
Джайм изрично се беше разпоредил никой да не се отделя от колоната без негово разрешение. Знаеше, че иначе ще си има работа с отегчени лордчета, препускащи из околните поля да гонят стада и да тъпчат реколтата. Близо до града все още можеше да се видят стада крави и овце, ябълки по дърветата и плодове по храстите, ожънат и събран ечемик, овес и жито, натоварени фургони и волски коли на пътя. По-далече в полето нещата нямаше да са толкова розови.
Подкарал бавно в челото на войската, с мълчаливия сир Илин до него, Джайм се чувстваше почти доволен. Слънцето грееше топло в гърба му и вятър рошеше косата му като женски пръсти. Когато Лю Пайпър Малкия дойде в галоп с шлем, пълен с боровинки, Джайм изяде шепа и му каза другото да го раздели с приятелите си скуайъри и сир Илин Пейн.