Пейн изглеждаше толкова доволен в мълчанието си, колкото в ръждясалата си ризница и щавената кожа под нея. Тропотът на копитата на коня му и подрънкването на меча в ножницата, щом се наместеше в седлото, бяха единствените звуци, които издаваше. Макар белязаното му от шарка лице да беше мрачно, а очите — студени като лед по зимно езеро, Джайм чувстваше, че се радва, че е дошъл. „Дадох му да избере — напомни си той. — Можеше да откаже и да остане в Кралски чертог“.
Назначаването на сир Илин беше брачен дар от Робърт Баратеон за бащата на младоженката му, необременена с отговорности длъжност, която да компенсира Пейн заради езика, който бе загубил в служба на дома Ланистър. Като палач беше великолепен. Не беше провалил нито една екзекуция и много рядко се налагаше да прибегне до втори удар. А и в мълчанието му имаше нещо, което всяваше ужас. Едва ли някога бе съществувал Кралско правосъдие по-пригоден за службата си.
Когато Джайм реши да го вземе, го потърси в жилището му в края на Алеята на Предателя. Горният етаж на тромавата полукръгла кула бе разделен на килии за затворници, на които се полагаха известни удобства — пленени рицари и дребни лордове, чакащи да ги откупят или разменят. Входът към същинските тъмници бе на приземния етаж, зад врата от ковано желязо и втора от сиво дърво. На междинното ниво имаше стаи, заделени за Главния тъмничар, лорд-изповедника и Кралското правосъдие. Правосъдието беше палач, но по традиция също така отговаряше за тъмниците и обитателите им.
Колкото до тази задача, сир Илин Пейн беше изключително неподходящ. Тъй като не можеше нито да чете, нито да пише и да говори, сир Илин беше оставил поддържането на тъмниците на своите подчинени, доколкото имаше такива. Кралството не беше имало лорд-изповедник от времето на Втория Дерон, а последният Главен тъмничар беше търговец на платове, откупил поста от Кутрето при управлението на Робърт. Несъмнено си беше докарвал добър доход за няколко години, докато не направи грешката да се замеси в заговора на други богати глупаци да дадат Железния трон на Станис. Наричаха се Рогачите, та затова Джоф бе присъдил да заковат еленови рога на главите им, преди да ги хвърлят от градските стени. Ето защо бе останало за Ренифер Дълги води, главния подтъмничар с гърбицата, който с досадна бъбривост се хвалеше, че имал у себе си „капка драконска кръв“, да отключи за Джайм вратите на тъмницата и да го отведе по тесните стъпала между стените там, където Илин Пейн живееше от петнайсет години.
Стаите воняха на гнила храна, а мръсните черги по пода гъмжаха от гадини. Щом влезе, Джайм едва не се спъна в един плъх. Големият меч на Пейн лежеше върху масата до бруса и мазния парцал. Стоманата беше безукорна, острието блестеше синкаво на бледата светлина, но иначе по пода се въргаляха купища опикани и потни дрехи, а пръснатите тук-там части от ризници и броня бяха почервенели от ръжда. „Нищо не го интересува освен убиването“, помисли си Джайм, щом сир Илин излезе от спалнята, от която лъхна вонята на препълнени нощни ведра.
— Негово величество ми заповяда да му върна Речните земи — каза Джайм. — Ще ми се да те взема с мен… стига да понесеш раздялата с всичко това.
Отвърна му с мълчние и дълъг немигащ поглед. Но тъкмо когато се обръщаше да си излезе, Пейн кимна. „И ето го сега с мен“. Джайм хвърли поглед към спътника си. „Навярно все още има надежда и за двама ни“.
Вечерта вдигнаха лагер под хълма със замъка на Хейфорд. Когато слънцето се скри, по двата бряга на близкия поток вече бяха изникнали стотина шатри. Джайм лично разпредели постовете. Не очакваше неприятности толкова близо до столицата, но и чичо му Стафорд някога си бе помислил, че е в безопасност на Волски брод. По-добре си беше да не рискува излишно.
Когато от замъка дойде поканата да вечеря с кастелана на лейди Хейфорд, Джайм взе със себе си сир Илин, както и сир Адам Марбранд, сир Бонифер Хейсти, Червения Ронет Конингтон, Силния глиган и още дузина други рицари и млади лордове.
— Предполагам, че ще трябва да си сложа ръката — каза на Пек, преди да тръгнат нагоре.
Момчето я донесе моментално. Ръката бе изкована от злато, съвсем като жива, с нитове от седеф, с полузатворени пръсти и палец така, че да може да се плъзнат около столчето на бокала. „Не мога да се бия, но мога да пия“, помисли Джайм, докато младокът стягаше каишките, прикрепващи я към чукана на ръката му.