— Ако този дрипав септон си мисли да ме накара да купувам благословията за Томен, скоро ще му дойде умът — закани се тя пред Таена. Нямаше да сервилничи пред глутница жреци.
Носилката спря отново, толкова рязко, че Церсей подскочи.
— О, това вече е вбесяващо! — Погледна отново навън и видя, че са стигнали до върха на хълма. Отпред се извисяваше Великата септа на Белор с величествения й купол и седемте блестящи кули, но между нея и мраморните стъпала се простираше навъсено море от хора, кафяви, дрипави и мръсни. „Врабци“, помисли тя и изсумтя: истинските врабци не миришеха толкова лошо.
Беше изумена. Кибърн й беше представял донесения за броя им, но едно беше да го чуеш, а съвсем друго — да го видиш със собствените си очи. Стотици бяха вдигнали стан на площада, други стотици — в околните градини. Огньовете им изпълваха въздуха с пушек и миризми. Шатри от грубо зебло и жалки колиби от кал и дървени парчетии мърсяха древния бял мрамор. Приютили се бяха дори по стъпалата под високите порти на Великата септа.
Дойде сир Озмунд. До него яздеше сир Осфрид, на жребец, златен като плаща му. Осфрид беше средният Черно котле, по-кротък от братята си и по-склонен да се мръщи, отколкото да се усмихва. „И по-жесток също така, ако може да се вярва на приказките. Може би трябва да го пратя на Вала“.
Великият майстер Пицел бе поискал златните плащове да се командват от по-възрастен мъж, „по-изпитан във военните дела“, и неколцина от съветниците й се бяха съгласили с него.
— Сир Осфрид е достатъчно опитен — беше им отвърнала, но и това не им затвори устите. „Джафкат по мен като малки досадни кученца“. Търпението й с Пицел вече бе на изчерпване. Дори беше проявил нахалството да й възрази, когато му нареди да поиска от Дорн учител по оръжия, на основанието, че това можело да обиди Тирел. — Защо го правя според тебе? — беше го попитала презрително.
— Моля за извинение, ваше величество — каза задъхано сир Озмунд. — Брат ми вика още златни плащове. Ще разчистим път, не бойте се.
— Нямам време. Ще продължа пеш.
— Моля ви, ваше величество. — Таена я хвана за ръката. — Те ме плашат. Стотици са и са толкова мръсни…
Церсей я целуна по бузата.
— Лъвът не се бои от врабците… но много мило от ваша страна, че се притеснявате. Зная, че ме обичате, милейди. Сир Озмунд, бъдете така добър да ми помогнете.
„Ако знаех, че ще трябва да вървя, щях да се облека подобаващо“. Носеше бяла рокля с плохи от златоткан плат, тънка, но целомъдрено скромна. Не я беше обличала от няколко години и я стягаше неудобно в кръста.
— Сир Озмунд, сир Мерин, вие ще ме придружите. Сир Осфрид, погрижете се носилката ми да не пострада. — Някои от врабците гледаха толкова мрачно с празните си очи, сякаш искаха да изядат конете й.
Докато крачеше бавно през дрипавото множество, покрай огнищата им, покрай фургоните и грубите им убежища, кралицата неволно си спомни за друга тълпа, която се беше събрала някога на същия този площад. В деня на венчавката й с Робърт Баратеон хиляди хора се бяха стекли, за да ги поздравят. Жените се бяха нагиздили в най-хубавите си дрехи, а половината мъже носеха деца на раменете си. Когато се бе появила от вътрешността на септата, ръка за ръка с младия крал, тълпата надигна такъв рев, че можеше да се чуе чак в Ланиспорт.
— Много ви обичат, милейди — прошепнал бе Робърт в ухото й. — Погледнете, всяко лице е усмихнато. — И за един кратък миг тя се почувства щастлива от брака си… докато не зърна Джайм. „Не — спомни си, че бе помислила, — не всяко лице, милорд“.
Сега не се усмихваше никой. Погледите на врабците бяха унили, мрачни, враждебни. Отваряха й път с неохота. „Ако наистина бяха врабци, щяха да се разлетят от един вик. Сто златни плаща с тояги, мечове и боздугани могат много бързо да разпръснат тази сган“. Точно това щеше да направи лорд Тивин. „Щеше да ги прегази с коня си, вместо да върви между тях“.