— Нямам време да яздя из горите и да бера цветя — отвърна Церсей. — Кралство имам да управлявам.
— Само едно ли, ваше величество? Кой управлява другите шест? — Марджери се засмя, весело и сладко. — Ще ми простите за шегата, надявам се. Зная какво тежко бреме носите. Би трябвало да споделите товара си с мен. Сигурно има някои неща, в които мога да ви помогна. А и така ще секнат всички тези приказки, че двете с вас сме били съпернички за краля.
— Така ли говорят? — Церсей се усмихна. — Колко глупаво. Никога не съм гледала на теб като на съперничка, нито за миг.
— Безкрайно съм щастлива да го чуя. — Момиченцето, изглежда, не усети, че са го отрязали. — Трябва да дойдете с Томен следващия път. Ще е прелестно преживяване. Синия бард ни свири, а сир Талад ни показа бой с кривак, по обичая на простолюдието. Горите са толкова красиви есен!
— Покойният ми съпруг също обичаше горите. — В ранните години на брака им Робърт непрекъснато я увещаваше да излиза с него на лов, но Церсей винаги отказваше. Ловните му разходки й оставяха време за Джайм. „Златни дни и сребърни нощи“. Опасен танц бяха танцували, несъмнено. Очи и уши имаше навсякъде в Червената цитадела, а и човек не можеше да е сигурен кога ще се върне Робърт. Но този смъртен риск някак правеше времето им заедно още по-възбуждащо. — Все пак красотата понякога може да прикрива смъртна опасност — предупреди тя малката кралица. — Робърт загуби живота си в горите.
Марджери се усмихна на сир Лорас: мила сестринска усмивчица, пълна с обич.
— Ваше величество е толкова мила, че се притеснява за мен, но моят брат ме пази добре.
„Върви на лов“, подканяла бе тя самата Робърт стотици пъти. „Моят брат ме пази добре“. Спомни си какво й беше казала преди малко Таена и на устните й разцъфтя смях.
— Ваше величество се смее толкова прелестно. — Лейди Марджери се усмихна озадачено. — Бихте ли споделили шегата с мен?
— Ще я научиш — отвърна кралицата. — Обещавам ти, ще я научиш.
Грабителят
Щом „Желязна победа“ се понесе напред и таранът й се вряза в бурните зелени вълни, барабаните забиха в боен ритъм. По-малкият кораб пред нея обръщаше, греблата му запляскаха бясно. На знамената му се вееха рози: бяла роза на червен щит на носа и кърмата, златна на поле, зелено като трева — на мачтата. „Желязна победа“ се вряза в борда му така силно, че половината екипаж на палубата изгуби опора. Изпращяха и се пръснаха гребла, сладка музика за ушите на капитана.
Той скочи на палубата, златният му плащ се изду зад него. Белите рози се дръпнаха рязко назад, както винаги правеха мъжете пред Виктарион Грейджой в доспехи и оръжие, с лице, скрито под шлема на кракена. Стискаха мечове, копия и брадви, но деветима от всеки десет бяха без броня, а десетият носеше само плъстена риза с пришити метални плочки. „Не са железни мъже — помисли Виктарион. — Страх ги е от удавяне“.
— Дръжте го! — извика един. — Той е сам!
— Елате! — ревна той. — Елате ме убийте, ако можете!
От всички страни се стекоха воините на розата, със сива стомана в ръцете и ужас в очите. Страхът им бе така узрял, че Виктарион усещаше вкуса му. Завъртя се, отсече ръката на първия при лакътя, прониза втория в рамото. Третият заби острието на брадвата си в мекия бор на щита на Виктарион. Той го натресе в лицето на глупака, събори го и го посече, щом той се опита да се вдигне. Докато се мъчеше да изтръгне брадвата си от първия, копие го прониза между плешките. Усети го все едно, че някой го плесна по гърба. Виктарион се завъртя и стовари брадвата си в главата на копиеносеца, ръката му пое отката, щом стоманата се вряза с пукот през шлем, коса и череп. Мъжът се задържа за миг, докато железният капитан не изтръгна стоманата, после трупът залитна по палубата, по-скоро като пиян.
Железнородените вече го бяха последвали на палубата на разбития боен кораб. Чу воя на Вулф Едноухия, зърна Рагнор Пайк в ръждивата му ризница, видя Нют Бръснаря, докато мяташе брадвата — тя се завъртя във въздуха и удари едного в гърдите. Виктарион посече още един, и още един. Готвеше се да убие и трети, но Рагнор го прониза пръв.
— Добър удар — изрева му Виктарион.
Щом се обърна да подири следващата жертва на брадвата си, видя другия капитан. Бялото му палто бе оплискано с кръв и мозък, но Виктарион различи герба на гърдите му — бялата роза на червения щит.