— Ти! — изрева железният капитан над грохота. — Ти с розата! Ти ли си лордът на Южен щит?
Онзи вдигна забралото над безбрадото си лице.
— Неговият син и наследник. Сир Толбърт Сери. А ти кой си, кракен?
— Твоята смърт. — Виктарион връхлетя върху него като бик. Сери скочи да го посрещне. Дългият меч беше от добра, в замък кована стомана и младият рицар го накара да запее. Първият му удар беше ниско и Виктарион го отклони с брадвата. Вторият удари железния капитан в шлема, преди да е успял да вдигне щита си. Виктарион отвърна със страничен удар на брадвата. Щитът на Сери я посрещна. Разлетяха се трески и розата се разцепи по дължина със сладък, рязък пукот. Мечът на младия рицар заудря в бедрото му — веднъж, два пъти, три пъти, запищя в стоманата. „Момчето е бързо“, осъзна железният капитан. Натресе щита си в лицето на Сери и го накара да залитне назад към планшира, вдигна брадвата и вложи цялата си тежест в удара, за да разсече момчето от врата до слабините, но Сери се извъртя вихрено и брадвата се стовари в перилото, разхвърчаха се трески и острието се заклещи. Палубата се разлюля под нозете на Виктарион, той залитна и падна на коляно.
Сир Толбърт хвърли разбития щит и посече отгоре с дългия меч. Щитът на Виктарион се беше отметнал встрани и той посрещна острието на Сери с железен юмрук. Люспестата стомана изпращя, болката го жегна и той изпъшка, но го задържа.
— И аз съм бърз, момче! — Изтръгна меча от ръката на рицаря и го запокити в морето.
Сир Толбърт облещи очи.
— Мечът ми…
Виктарион спипа младока за гърлото с кървавия си юмрук.
— Иди си го вземи! — Тласна го през борда и го запрати долу в кървавите води.
Това му даде време да изтръгне брадвата. Белите рози вече отстъпваха пред железния прилив. Някои се опитваха да избягат под палубата, други молеха за пощада. Топла кръв капеше по пръстите му под металната ръкавица, но това не беше нищо. Около мачтата, застанали рамо до рамо в плътен кръг, неколцина от вражеския екипаж продължаваха да се бият. „Тези поне са мъже. Готови са да умрат, но няма да се предадат“. Виктарион бе готов да изпълни желанието на колкото може от тях. Удари с брадвата си по щита и атакува.
Удавеният бог не бе създал Виктарион Грейджой да се бие с думи на кралски събори, нито да се бори с лукави противници, спотайващи се сред безкрайни блата. За това бе посаден той на земята: да се възправи облечен от глава до пети в стомана, с кървава брадва в ръка, и да сее смърт с всеки удар.
Сечаха по него отпред и отзад, но мечовете им все едно бяха върбови вейки, толкова щети му нанасяха. Никое острие не можеше да пробие плочестата броня на Виктарион Грейджой, нито даваше време на враговете му да намерят слабите му места по ставите, където го пазеха само ризница и кожа. Трима да го атакуваха, или четирима, или петима — беше все едно. Посичаше ги един по един, като залагаше на стоманата си да го опази от другите. Щом паднеше поредният враг, обръщаше гнева си към следващия.
Последният мъж, който му се опълчи, трябваше да е ковач: имаше рамене като на бик, едното — много по-мускулесто от другото. Беше в гъвкава люспеста броня с шипове и с шапка от щавена кожа. Единственият му верен удар разби напълно щита на Виктарион, но ударът, който капитанът нанесе в отговор, разцепи главата му на две. „Да можех и с Вранско око да се справя така просто“. Когато изтръгна отново острието на брадвата си, черепът на ковача се пръсна. Кръв, мозък и счупена кост се разлетяха, а тялото залитна напред и рухна в краката му. „Твърде късно е да се молиш вече за пощада“, помисли Виктарион, докато се отскубваше от прегръдката на мъртвия.
Палубата бе станала хлъзгава, мъртвите и издъхващите лежаха на купища около него. Той захвърли щита и всмука жадно въздух.
— Капитане — чу до себе си гласа на Бръснаря. — Денят е наш.
Морето наоколо бе пълно с кораби. Някои горяха, други потъваха, някои бяха разбити на трески. Водата беше гъста като каша, пълна с трупове, скършени гребла и мъже, вкопчили се в отломките. В далечината няколко южняшки кораба бясно се носеха назад към Мандър. „Да си вървят — помисли Виктарион. — Нека отнесат вестта“. Подвиеше ли си веднъж мъж опашката и побегнеше ли от боя, преставаше да е мъж.
Очите го засърбяха от стеклата се в тях по време на боя пот. Двама от гребците му помогнаха да развърже шлема на кракена, за да може да го свали. Виктарион отри челото си и изръмжа: