— Онзи рицар. С бялата роза. Някой от вас измъкна ли го?
Син на лорд щеше да донесе добър откуп — от баща му, ако лорд Сери бе оцелял. Ако не — от владетеля му в Планински рай.
Но никой от мъжете му не бе видял какво е станало с рицаря, след като излетя през борда. Най-вероятно се беше удавил.
— Дано пирува, както се би, във водните палати на Удавения бог. Макар мъжете от Щитовите острови да се наричаха „моряци“, бродеха с опасение през моретата и влизаха с лека броня в бой от страх, че ще се удавят. Младият Сери не бе като тях. „Храбър мъж — помисли Виктарион. — Почти железнороден“.
Предаде пленения кораб на Рагнор Пайк, назначи дузина мъже за екипаж и се върна на своята „Желязна победа“.
— Приберете оръжието и бронята на пленниците и превържете раните им — нареди на Нют Бръснаря. — Тежко ранените хвърлете в морето. Ако някои се помолят за милост, прережете им гърлата. — Към такива изпитваше само презрение — по-добре да се удавиш във вода, отколкото в кръв. — Искам броя на корабите, които спечелихме, и имената на всички рицари и млади лордове, които пленихме. Искам и знамената им.
Един ден щеше да ги окачи в замъка си, та като стане стар и грохнал, да може да си спомня всички врагове, които е избил, докато е бил млад и силен.
— Разбрано. — Нют се ухили широко. — Голяма победа.
„Да. Голяма победа за Вранско око и неговите вещери“. Другите капитани отново щяха да реват името на брат му, щом вестта стигнеше в Дъбов щит. Юрон ги бе изкусил с речовития си език и смеещото се око и ги бе обвързал към каузата си с плячка от далечни земи: злато и сребро, брони, извити мечове с позлатени ефеси, ками от валирианска стомана, тигрови и леопардови кожи, нефритени мантикори и древни валириански сфинксове, сандъци мускатов орех, карамфилово масло и шафран, слонски бивни и рогове от еднорози, зелени, оранжеви и жълти пера от Лятното море, топове тънка коприна и лъскав брокат… ала всичко досега бе от малко по-малко, сравнено с това. „Сега им даде завоевание и те са негови завинаги“, помисли капитанът. Догорча му на езика. „Моя е тази победа, не негова. Къде е той? Излежава се в замъка на Дъбов щит. Отне жена ми, отне трона ми, а сега отнема славата ми“.
Подчинението се удаваше с лекота на Виктарион Грейджой, роден беше с него. Отраснал до пълнолетие в сянката на братята си, беше следвал ревностно Бейлон във всяко негово начинание. По-късно, когато се родиха синовете на Бейлон, бе започнал да приема, че един ден ще коленичи и пред тях, щом един от двамата заеме мястото на баща си на Престола от Морски камък. Но Удавеният бог повика Бейлон и синовете му във водните си палати, а Виктарион не можеше да нарече Юрон „крал“, без да изпита вкуса на жлъч в гърлото си.
Вятърът го освежи и го обзе изгаряща жажда. След битка винаги искаше вино. Остави палубата на Нют и слезе долу. В тясната си кърмова каюта завари смуглата жена влажна и готова — навярно битката бе сгорещила и нейната кръв. Взе я два пъти, без отдих. Когато свършиха, гърдите, бедрата й коремът й бяха оплескани с кръв, но беше негова кръв, от раната в дланта му. Смуглата жена му я изми с врял оцет.
— Планът беше добър, признавам му го — каза Виктарион, щом тя коленичи до него. — Мандър пак е отворен за нас като едно време.
Беше ленива река, широка, бавна и коварна, с многобройни дънери и пясъчни наноси. Повечето морски съдове не смееха да плават по-навътре от Планински рай, но дългите плоскодънни бойни кораби можеха да навлязат по течението чак до Горчив мост. В древни времена железнородените дръзко бяха плавали по речния път и бяха плячкосвали по цялата Мандър и притоците й… докато кралете на Зелената ръка не въоръжили рибарските поселища на четирите островчета пред устието на Мандър и не ги нарекли нейни „щитове“.
Две хиляди години бяха изтекли, но в наблюдателните кули по скалистите им брегове сивобради мъже продължаваха да поддържат древното бдение. Зърнеха ли отдалече дългите кораби, старците запалваха огньовете на фаровете и сигналът отекваше от хълм на хълм и от остров на остров: Опасност! Врагове! Пирати! Нападение! Щом видеха запалените по високите места огньове, рибарите и земеделците захвърляха мрежите и ралата си и хващаха мечове и брадви. Господарите им се спускаха от замъците си със своите рицари и ратници. Бойни рогове екнеха над водите от Зелен щит, Сив щит и Дъбов щит, и Южен щит, и съдовете им се плъзгаха от покритите си с мъх каменни убежища по бреговете, святкаха греблата им, щом се изсипеха през протоците, за да затворят Мандър, да гонят и избиват пиратите нагоре по реката.