Юрон беше изпратил Торволд Кафявия зъб и Червения гребец нагоре по Мандър с десетина бързи кораба, та лордовете на Щитовите острови да се пръснат в гонитба. Когато пристигна ядрото на флотата, в защита на самите острови бяха останали само шепа годни да се бият мъже. Железнородените бяха дошли с вечерния прилив, така че блясъкът на залязващото слънце да ги скрие от сивобрадците в наблюдателниците, докато не стане твърде късно. Вятърът духаше откъм гърба им през цялото време, още от Стари Уик. Из флотата се носеше мълва, че това е работа на магьосниците на Юрон, че Вранско око е умилостивил Бурния бог с кръвно жертвоприношение. Как иначе щеше да дръзне да отплава толкова далече на запад, вместо да следва бреговата линия, както бе обичайно?
Железнородените изкараха дългите си кораби на чакълестите брегове и се разпръснаха в пурпурния предвечерен здрач с блеснала в ръцете стомана. Огньовете по високите места вече горяха, но малцина бяха останали, за да вдигнат оръжие. Преди изгрев слънце Сив щит, Зелен щит и Южен щит бяха паднали. Дъбов щит удържа половин ден повече. А когато мъжете на Четирите щита прекратиха гонитбата на Торволд и Червения гребец и обърнаха надолу, завариха в устието на Мандър чакащия ги Железен флот.
— Всичко стана точно както Юрон каза, че ще стане — заговори Виктарион, докато смуглата жена превързваше ръката му с лен. — Магьосниците му са го нагласили. — Квелон Хъмбъл бе споделил шепнешком, че имал трима на борда на „Тишина“. Чудати мъже били и ужасни, но Вранско око ги превърнал в свои роби. — Но все още му трябвам за битките — настоя Виктарион. — Това с магьосниците — добре, но войните се печелят с кръв и стомана. — От оцета раната го заболя още по-силно. Избута жената настрана, сви юмрук и изръмжа: — Донеси ми вино.
Пи в тъмното, потънал в тежък размисъл за брат си. „Ако не нанеса удара със собствената си ръка, пак ли ще съм братоубиец?“ От смъртен мъж Виктарион не се боеше, ала проклятието на Удавения бог го възпираше. „Ако друг го удари по моя заповед, моите ръце ли ще оцапа кръвта му?“ Ерон Мокра коса щеше да знае отговора, но жрецът бе останал някъде на Железните острови — все още хранеше надежда, че ще може да възбуни железнородените срещу новоизбрания им крал. „Нют Бръснаря може да обръсне човек с хвърлена брадва от двайсет разтега. А никой от мелезите на Юрон не може да се опълчи на Вулф Едноухия или на Андрик Несмеещия се. Един от тях би могъл да го стори“. Ала знаеше, че какво може и какво ще направи човек са две различни неща.
— Богохулствата на Юрон ще навлекат гнева на Удавения бог над всички ни — пророкувал беше Ерон на Стари Уик. — Трябва да го спрем, братко. Все още сме кръвта на Бейлон, нали?
— Той също — отвърна Виктарион. — Не ми харесва повече, отколкото на теб, но Юрон е кралят. Твоят кралски събор го избра и ти постави короната от плавей на главата му!
— Аз поставих короната на главата му — рече жрецът с мокрите водорасли в косата — и с радост бих я смъкнал, за да короновам теб. Само ти си достатъчно силен да го надвиеш.
— Издигна го Удавеният бог — отвърна Виктарион. — Нека Удавеният бог го свали.
Погледът на Ерон беше зъл — онзи поглед, за който мълвяха, че кладенци може да трови и жени бездетни да прави.
— Не богът проговори. Знаем, че Юрон държи магьосници и мръсни заклинатели на червения си кораб. Пратили са някаква магия сред нас, да не можем да чуем морето. Капитаните и кралете бяха пияни от всички тези приказки за дракони.
— Пияни и уплашени от онзи рог. Чу какъв звук издаде. Все едно. Юрон е нашият крал.
— Не и мой — заяви жрецът. — Удавеният бог помага на храбри мъже, не на онези, които се свиват под палубите, щом се вдигне бурята. Ако не махнеш Вранско око от Престола от Морски камък, ще трябва сам да се заема с това.
— Как? Нямаш нито кораби, нито мечове.
— Имам гласа си — отвърна жрецът. — И богът е с мен. Моя е силата на морето, сила, на която Вранско око не може да се надява, че ще устои. Вълните може да се разбиват в скалната твърд, но не спират да прииждат, вълна след вълна, докато накрая на мястото на планинския връх не останат само дребни камъчета. А скоро след това и камъчетата биват пометени по морското дъно за вечни времена.
— Камъчета? — Виктарион изсумтя. — Луд си, ако мислиш, че ще свалиш Вранско око с приказки за вълни и камъчета.