— Братко. Не отговори на въпросите на Харлоу.
Юрон сви рамене.
— Цената на робите се вдига. Ще продадем нашите роби в Лис и Волантис. Те, както и награбената тук плячка, ще ни дадат достатъчно злато да купим провизии.
— Търговци на роби ли сме вече? — попита Четеца. — И за какво? За дракони, които никой не е виждал? Нима ще гоним измислицата на някой пиян моряк до другия край на земята?
Думите му предизвикаха одобрително мърморене.
— Робският залив е много далече — провикна се Ралф Куция.
— И твърде близо до Валирия — ревна Квелон Хъмбъл. А Фрейлег Силния рече:
— Планински рай е близо. Викам там да търсим драконите. Златните!
— Защо да плаваме по целия свят, като Мандър лежи пред нас? — извика от мястото си Алвин Шарп.
Ралф Стоунхауз Червения скочи на крака.
— Староград е по-богат, а Арбор — още повече. Флотът на Редвин е далече. Трябва само да протегнем ръка и да откъснем най-зрелия плод на Вестерос.
— Плод? — Кралското око изглеждаше по-скоро черно, нежели синьо. — Само страхливец би откраднал плод, като може да вземе градината!
— Арбор искаме — провикна се Ралф Червения и други подеха вика му. Вранско око остави виковете да го залеят. После скочи от масата, награби размъкнатото си момиче под мишницата и го извлече със себе си от залата.
„Побягна като псе“. Властта на Юрон над Престола от Морски камък изведнъж му се стори съвсем не толкова здрава, колкото допреди няколко мига. „Няма да го последват до Робския залив. Може би все пак не са толкова продажни псета и глупци, колкото се боях“. Мисълта бе толкова радостна, че трябваше да пие за това. Пресуши чаша с Бръснаря да му покаже, че не го е яд за лордството му, макар и дошло от ръката на Юрон.
Слънцето беше залязло. Извън стените се спусна мрак, но факлите вътре горяха с ръждивооранжеви пламъци и димът им се сбираше на сив облак под дебелите тавански греди. Пияни мъже заиграха танца на пръстите. По някое време Лукас Код Левака реши, че иска една от дъщерите на лорд Хюет, взе я върху една маса под писъците и хлиповете на сестрите и.
Виктарион усети, че някой го потупва по рамото. Един от синовете мелези на Юрон бе застанал зад него, десетгодишно момче с мазна коса и лице с цвета на кал.
— Мой баща иска говори с теб.
Виктарион се надигна и залитна. Беше едър и държелив на вино, ала все пак беше пил много. „Пребих я до смърт с моите ръце — помисли си, — но Вранско око я уби, когато си го натика в нея. Нямах избор“. Последва копелето извън залата и нагоре по витото каменно стълбище. Писъците от насилието и пиянският рев бавно заглъхваха, остана само тихото скърцане на ботуши по камък.
Вранско око беше взел спалнята на лорд Хюет с копелдашката му дъщеря. Момичето лежеше проснато голо на леглото и тихо похъркваше. Юрон стоеше до прозореца и пиеше от сребърна чаша. Беше заметнал самурения плащ, взет от Блектайд, нищо друго нямаше по себе си освен него и червената кожена кръпка на едното око.
— Като момче веднъж сънувах, че мога да летя — заяви той. — Щом се събудих, не можех… или поне така каза майстерът. Но ако е лъгал?
Виктарион вдиша мириса на море през отворения прозорец, макар вътре да вонеше на вино, на кръв и на секс. Студеният солен въздух прочисти главата му.
— Какво искаш да кажеш?
Юрон се обърна към него, подутите му синкави устни бяха кривнати в усмивка.
— Навярно можем да летим. Всички ние. Как бихме могли да разберем, ако не скочим от някоя висока кула? — Вятърът лъхна силно през отворения прозорец и развя самуреното му наметало. Имаше нещо скверно и смущаващо в голотата му. — Никой не знае какво наистина може, ако не дръзне да скочи.
— Ето ти прозореца. Скачай. — Виктарион нямаше време за всичко това. Ранената ръка го болеше. — Какво искаш?
— Света. — Светлина от пламък блесна в окото на Юрон. „Усмихващото се око“. — Ще пиеш ли чаша от виното на лорд Хюет? Няма вино толкова сладко като виното, взето от победен враг.
— Няма. — Виктарион извърна очи. — Покрий се.
Юрон седна и дръпна наметалото да прикрие слабините си.
— Забравил бях колко дребни и шумни са моите железнородени. Искам да им донеса дракони, а те реват за грозде.
— Гроздето е истинско. Човек може да се натъпче с грозде. Сокът му е сладък, дава вино. Драконите какво дават?
— Скръб. — Вранско око отпи от сребърната чаша. — Веднъж държах драконово яйце в ей тази ръка, братко. Мирският магьосник се закле, че може да го измъти, ако му дам година и всичкото злато, което му е нужно. Когато ми омръзнаха извиненията му, го разпрах. Гледаше как се изхлузват червата му между пръстите и каза: „Но още нямаше година“. — Юрон се изсмя. — Крагорн умря, знаеш ли.