— Кой?
— Мъжът, който наду драконовия рог. Когато майстерът го отвори, дробовете му бяха изгорели и черни като сажди.
Виктарион потръпна.
— Покажи ми това драконово яйце.
— Хвърлих го в морето, бях се ядосал. — Юрон сви рамене. — Мисля си, че Четеца май е прав. Прекалено голям флот не би могъл да се задържи заедно на такова разстояние. Пътят ще е много дълъг и твърде опасен. Само най-добрите ни кораби и екипажи биха могли да се надяват, че ще доплават до Робския залив и ще се върнат. Железният флот.
„Железният флот е мой“, помисли Виктарион. Не каза нищо.
Вранско око напълни две чаши с някакво странно вино, което течеше гъсто като мед.
— Пий с мен, братко. Опитай това. — Подаде му едната чаша. Капитанът я взе и я подуши подозрително. Отблизо изглеждаше по-скоро синьо, отколкото черно. Беше гъсто и мазно, с миризма на изгнила плът. Опита малка глътка и тутакси го изплю.
— Гадост. Да ме отровиш ли си решил?
— Да ти отворя очите съм решил. — Юрон отпи дълбоко от своята чаша и се усмихна. — „Вечерната сянка“, виното на магьосниците. Намерих едно буре, когато плених един галеас от Карт, с карамфилово масло, мускатов орех, четиридесет топа зелена коприна и четирима магове, които разправиха любопитна история. Един дръзна да ме заплаши, тъй че го убих и го дадох на другите да го изядат. Отначало отказваха да ядат от плътта на приятеля си, но като огладняха достатъчно, премислиха. Хората са месо.
„Бейлон беше луд, Ерон е още по-луд, а Юрон е най-лудият от всички“. Виктарион се обърна да си тръгне, но Вранско око каза:
— Един крал трябва да си има жена, да му даде наследници. Братко, имам нужда от теб. Ще идеш ли в Робския залив да ми докараш моята любима?
„И аз имах някога любима. — Ръцете на Виктарион се свиха в юмруци и капка кръв се плъзна и капна на пода. — Трябва да те пребия от бой, на кървави парчета да те разкъсам и да те дам за храна на раците, също като нея“.
— Ти имаш синове.
— Незаконни мелези, родени от курви и оплаквачки.
— От твоето тяло са.
— Като онова в нощното ми ведро. Никой не е толкова годен да седи на Престола от Морски камък, още по-малко на Железния трон. Не, за да направя наследник, достоен за него, ми трябва друга жена. Ожени ли се кракенът за дракона, братко, целият свят да се пази.
— Какъв дракон? — намръщи се Виктарион.
— Последната от родословната линия. Разправят, че била най-красивата жена на света. Косата й била сребристозлатна, очите аметисти… но няма нужда да се осланяш на думата ми, братко. Сам иди в Робския залив, виж красотата й и ми я доведи.
— Защо да го правя?
— От любов. От дълг. Защото кралят ти го заповядва. — Юрон се изсмя. — И заради Престола от Морски камък. Твой е, щом взема Железния трон. Ще ме наследиш, както аз наследих Бейлон… и твоите законни синове един ден ще го наследят.
„Моите синове“. Но за да има законен син, мъжът първо трябва да има жена. Виктарион нямаше късмет с жените. „Даровете на Юрон са отровни — напомни си той, — ала все пак…“
— Изборът е твой, братко. Живей като раб или умри като крал. Смееш ли да летиш? Ако не скочиш, никога не ще разбереш.
Усмихващото се око на Юрон блесна с насмешка.
— Или искам твърде много от теб? Страшно си е да отплаваш чак отвъд Валирия.
— В ада мога да отведа Железния флот, ако трябва. — Виктарион отвори ръката си, дланта му беше червена от кръв. — Ще ида до Робския залив, да. Ще намеря тази жена дракон. И ще я доведа.
„Но не за теб. Ти отне жена ми и я опозори. Затова аз ще имам твоята. Най-красивата жена на света. За мен“.
Джайм
Полетата извън стените на Дари се разораваха отново. Плугове обръщаха изгорелите ниви и съгледвачите на сир Адам донесоха, че са видели жени в браздите да плевят бурена и волски впряг да разчиства нова земя за оран в окрайнините на леса. Работниците по полето ги пазели десетина брадати мъже с брадви.
Когато Джайм и колоната му стигнаха до замъка, всички бяха избягали зад стените. Дари се оказа затворен за него също като Харънхъл. „Ледено посрещане от хора от моята кръв“.