Беше благодарен, когато водата в коритото стана достатъчно дълбока да скрие възбудата му. Щом се отпусна в нея, си спомни за друга една баня, която бе споделил с Бриен. Мъчеше го треска и беше премалял от загубата на кръв, а горещината толкова го замая, че неволно заговори неща, които бе по-добре да премълчи. Този път нямаше извинение. „Не забравяй клетвата си. Пия е по-годна за леглото на Тирион, отколкото за твоето“.
— Подай ми сапун и четка — каза на Пек. — Пия, можеш да си вървиш.
— Да, милорд. Благодаря, милорд. — Покри устата си с шепа, докато говореше, да скрие счупените си зъби.
— Искаш ли я? — попита той Пек, щом тя излезе. Скуайърът почервеня като цвекло.
— Ако и тя те иска, вземи я. Не се съмнявам, че ще те научи на някои неща, които ще са ти от полза в брачната нощ, а и едва ли ще й оставиш копеле. — Пия беше отваряла краката си за половината войска на баща му, без нито веднъж да зачене; най-вероятно беше ялова. — Но ако легнеш с нея, бъди мил.
— Мил ли, милорд? Как… как да…
— Сладки думи. Нежни милувки. Не искаш да се жениш за нея, но докато спите, отнасяй се с нея като със своята младоженка.
Младокът кимна.
— Милорд, но… къде бих могъл да я взема? Никъде няма място за… за…
— Да останете насаме? — Джайм се усмихна широко. — Вечерята ще е няколко часа. Този сламеник изглежда степан, но ще свърши работа.
Пек се ококори.
— Леглото на милорд?
— Ако Пия си знае работата, ти самият ще се чувстваш като лорд, щом свършите. — „А и някой все пак трябва да го използва тоя жалък сламеник“.
За нощния пир Джайм Ланистър облече жакет от червено кадифе на ивици от златоткан плат, със златна верижка, обсипана с черни диаманти. Върза си и златната ръка, излъскана до блясък. Мястото не беше подходящо за бялото. Дългът му го чакаше в Речен пад, по-тъмна нужда го беше довела тук.
Голямата зала на Дари можеше да се нарече „голяма“ само от учтивост. От стена до стена бяха разпънати груби подвижни маси на магарета, а таванските греди бяха почернели от пушек. Джайм го настаниха на подиума, вдясно от празния стол на Лансел.
— Братовчед ми няма ли да вечеря с нас? — попита той, щом седна.
— Милорд предпочита да пости — отвърна жената на Лансел, лейди Амерей. — Поболял се е от скръб по горкия Върховен септон. — Беше дългокрака, с пълни гърди, налято осемнайсетгодишно момиче; здрава брантия на вид, макар че дребното й лице леко напомняше на Джайм за покойния му и непрежалим братовчед Клеос, който винаги му беше приличал някак на невестулка.
„Пости? Той е още по-голям глупак, отколкото очаквах“. Братовчед му трябваше да набляга да направи на вдовицата наследниче с лице на невестулка, вместо да пости до смърт. Интересно какво ли щеше да каже сир Кеван за новото увлечение на сина си? Дали това не бе причината чичо му така изведнъж да си тръгне?
Над купите с бобена супа с бекон лейди Амерей разказа на Джайм как първият й съпруг бил убит от Сандор Клегейн, докато Фрей още се биеха с Роб Старк.
— Молех го да не тръгва, но Пейт беше, ох, толкова храбър, закле се, че щял лично да убие онова чудовище. Искаше да си спечели слава.
„Всички искаме“.
— Когато бях скуайър, си казвах, че един ден аз ще убия Смеещия се рицар.
— Смеещия се рицар? — учуди се тя. — Кой е той? „Планината от детството ми. Не толкова голям, но два пъти по-луд“.
— Един разбойник, умря отдавна. Ваше благородие няма защо да се притеснява.
Устната на Амерей потрепери. Сълзи рукнаха от кафявите й очи.
— Трябва да простите на дъщеря ми — намеси се една възрастна дама. Лейди Амерей беше довела цяла тумба Фрей със себе си в Дари: сестра, чичо, разни братовчеди… и майка си, самата тя Дари по род. — Още скърби за баща си.
— Разбойниците го убиха — изхлипа лейди Амерей. — Татко отиде само да откупи Петир Пъпката. Занесе им златото, което поискаха, а те въпреки това го овесиха.
— Обесиха. Ами. Баща ти не беше гоблен да го овесят. — Лейди Мария отново се обърна към Джайм. — Вярвам, че го познавахте, сир.
— Бяхме заедно скуайъри някога, в Крейкхол. — Не можеше да твърди, че са били приятели. Когато Джайм беше пристигнал, Мерег Фрей безчинстваше в замъка, тормозеше всички по-малки момчета. „После се опита да набие и мен“. — Беше… много силен. — Нищо друго похвално не можа да му хрумне. Мерет беше бавен, тромав и тъп, но силен.