— Не споря — отвърна Лансел. — Но глупостта я загърбих, сир. Помолих Бащата Свише да ми посочи пътя и той го стори. Отказвам се от тази владетелска титла и от тази жена. Хардстоун е добре дошъл и за двете, ако иска. Утре се връщам в Кралски чертог и вричам меча си на новия Върховен септон и на Седмината. Решен съм да положа клетвата и да се присъединя към Синовете на Воина.
Хлапакът говореше безсмислици.
— Синовете на Воина са извън закона от триста години.
— Новият Върховен септон ги е възродил. Разпратил е призив към доблестни рицари да обрекат живота и мечовете си в служба на Седмината. Бедните братя също ще бъдат възстановени.
— И как ще го позволи Железният трон? — Един от ранните крале Таргариен беше водил безкрайни битки, за да премахне двата военни ордена, спомни си Джайм, макар да не помнеше кой точно. Мегор може би, или Джеерис. „Тирион щеше да го знае“.
— Негова върховна святост пише, че крал Томен е дал съгласието си. Ще ти покажа писмото, ако искаш.
— Дори това да е вярно… ти си лъв от Скалата, ти си лорд. Имаш замък, жена, земи, които да браниш, хора да закриляш. Ако боговете са добри, ще имаш синове от своята кръв, които да те наследят. Защо трябва да отхвърлиш всичко това заради… някаква клетва?
— Ти защо го направи? — попита тихо Лансел.
„За чест — можеше да отвърне Джайм. — За слава“. Но щеше да е лъжа. Честта и славата имаха своето място, но най-вече беше заради Церсей. От устните му се изтръгна смях.
— По Върховния септон ли си хукнал, или по милата ми сестра? Моли се за това, братовчед. Моли се здраво.
— Ще се молиш ли с мен, Джайм?
Огледа септата и боговете. Майката, изпълнена с милост. Бащата, строгия съдник. Воина, с ръката на меча. Странника в сенките, с получовешкото му лице, скрито под дълбоката качулка на мантията му. „Мислех, че аз съм Воинът, а Церсей е Девата, а през цялото време тя беше Странникът, скрила истинското си лице от погледа ми“.
— Моли се заради мен, ако искаш — отвърна на братовчед си. — Забравил съм всички думи.
Врабците още бяха на стъпалата.
— Благодаря ви — каза им Джайм. — Вече се чувствам наистина свят.
А после намери сир Илин и два меча.
Дворът на замъка беше пълен с очи и уши. За да се отърват от тях, подириха гората на боговете на Дари. Там врабци нямаше, само голи и унили дървета с дращещи небето черни клони. Килим от сухи листа пращеше под нозете им.
— Виждате ли онзи прозорец, сир? — Джайм посочи с върха на меча. — Там беше спалнята на Реймън Дари. Където спа крал Робърт, на връщането ни от Зимен хребет. Спомняте си, че дъщерята на Нед Старк избяга, след като вълкът й наръфа Джоф. Сестра ми искаше момичето да изгуби ръка. Старото наказание за посегателство върху особа от кралска кръв. Робърт й каза, че е жестока и луда. Караха се половина нощ… е, Церсей се караше, Робърт пиеше. След полунощ кралицата ме повика. Кралят хъркаше проснат на мирския килим. Попитах сестра ми дали иска да го отнеса в леглото. Каза ми, че нея трябва да отнеса на леглото, и си смъкна робата. Взех я върху ложето на Реймън Дари, след като прекрачих през Робърт. Ако кралят се беше събудил, щях да го убия на място. Нямаше да е първият крал, умрял от меча ми… но онази история я знаете, нали? — Замахна към един дебел клон и го отсече. — Докато я шибах, Церсей викаше: „Искам!“ Мислех, че е за мен, но тя искаше момичето на Старк, сакато или мъртво. — „Нещата, които правя от любов“. — Беше чиста случайност, че един от хората на Старк намери момичето преди мен. Ако я бях спипал пръв…
Белезите от шарката по лицето на сир Илин бяха като черни дупки на светлината на факела. Тъмни като душата на Джайм. А от устата му излезе онзи грак.
„Смее ми се“, разбра Джайм Ланистър.
— И ти си шибал сестра ми, пъпчив кучи сине — изсъска той. — Добре, затвори си проклетата уста и ме убий, ако можеш!
Бриен
Септрията се издигаше на един остров на половин миля от брега, където широкото устие на Тризъбеца още повече се уширяваше, за да целуне Рачешкия залив. Дори от брега се виждаше, че е богат и тучен. Склонът му бе покрит с терасирани ниви, с рибарници долу и вятърна мелница на билото — крилата от дърво и платно бавно се въртяха. Овце пасяха по склона, щъркели газеха из плитчините около салджийския пристан.
— Солниците са оттатък — каза септон Мерибалд и посочи на север над залива. — Братята ще ни превозят със сала, но малко ме е страх от онова, което ще намерим там. Нека се порадваме на хубаво топло ядене, преди да го видим. Братята винаги заделят по някой кокал за Куче. — Куче изджафка и замаха опашка.