— И приливите ви — подхвърли Мерибалд.
Куче джафна в съгласие.
Челото на хълма беше увенчано с ниска каменна стена без хоросан, обкръжила купчина по-големи постройки: метосите с килиите на братята и общата трапезария, и дървена септа за молитва и съзерцание. Септата беше с прозорци от оловно стъкло, с широки врати, резбовани с ликовете на Майката и Бащата, и седемстенна кула с тераса на върха. Зад нея се виждаше зеленчукова градина, из която няколко по-стари братя плевяха бурени. Брат Нарбърт преведе гостите покрай един питомен лешник до дървена врата, вградена в хълбока на хълма.
— Пещера с врата? — учуди се сир Хюл. Септон Мерибалд се усмихна.
— Наричат я Дупката на отшелника. Първият свят мъж, който се добрал тук, е живял вътре и е вършил такива чудеса, че привлякъл и други. Казват, че било преди две хиляди години. Вратата е направена по-късно.
Дупката на отшелника — навярно влажно и тъмно място преди две хиляди години, с пръстен под и ромон на капеща вода — изобщо не приличаше на пещера: беше топла и уютна светая светих. Земята бе постлана с вълнени килими, стените — покрити с гоблени. Високите восъчни свещи хвърляха обилна светлина. Мебелите бяха странни, но скромни: дълга маса, пейка с висока облегалка, скрин, няколко високи сандъка, пълни с книги, столове. Всичко беше направено от плавей, парчета с чудновата форма, изкусно свързани и толкова из-лъскани, че блестяха под светлината на свещите като тъмно злато.
Старият брат изобщо не се оказа онова, което очакваше да види Бриен. Първо, много трудно можеше да се нарече „стар“: докато плевящите градината братя си имаха полагащите се на старци превити гърбове, този беше прав и висок и се движеше с живостта на мъж в разцвета на годините си. Нито имаше нежното миловидно лице, което тя очакваше като за лечител. Главата му беше голяма и четвъртита, очите сурови, носът — покрит с жилки и червен. Имаше тонзура, но черепът му бе обрасъл с четина също като квадратната челюст.
„Прилича повече на мъж, създаден да кърши кости, отколкото да ги лекува“, помисли Девата на Тарт, докато Старият брат пристъпи да прегърне септон Мерибалд и да погали Куче.
— Винаги е радостен ден, когато нашите приятели Мерибалд и Куче ни почетат — заяви той, преди да се обърне към другите си гости. — А нови лица винаги са добре дошли. Толкова рядко виждаме нови лица.
Мерибалд изпълни обичайната церемония с вежливото представяне, след което се настани на пейката. За разлика от септон Нарбърт, Старият брат не изглеждаше толкова смаян от пола на Бриен, но усмивката му все пак пробяга и се затаи, когато септонът му каза защо са дошли двамата със сир Хюл.
— Разбирам — сдържано отвърна той и отклони темата с: — Сигурно сте прежаднели. Моля, пийнете от сладкия ни сайдер да отмиете от гърлата си прахта от пътя. — Наля им сам. Чашите също бяха издялани от плавей, една с друга не си приличаха. Бриен ги похвали, а той рече: — Милейди е много мила. Само дяламе и лъскаме дървото. Тук сме благословени. Там, където реката се среща със залива, се борят течения и приливи и много странни и удивителни неща се изхвърлят към нас, а водата ги отмива по бреговете ни. Плавеят е най-малкото. Намирали сме сребърни чаши и железни котлета, чували с вълна и топове коприна, ръждясали шлемове и бляскави мечове… и рубини, мдамм.
Това заинтригува сир Хюл.
— Рубините на Регар?
— Може би. Знае ли човек? Битката беше на много левги оттук, но реката е неуморна и търпелива. Шест сме намерили. Всички чакаме за седмия.
— По-добре рубини, отколкото кокали. — Септон Мерибалд търкаше стъпалото си и калта се лющеше под пръста му. — Не всички дарове на реката са приятни. Добрите братя събират и мъртвото. Удавени крави, удавени сърни, умрели свине, подути колкото коне. И човешки трупове, мда.
— Твърде много трупове напоследък. — Старият брат въздъхна. — Гробарят ни не знае отдих. Речни хора, западняци, северняци, всичко се изхвърля тук. Рицари, както и негодници. Заравяме ги един до друг, Старк и Ланистър, Блекууд и Бракън, Фрей и Дари. Това е дългът, който иска от нас реката в замяна на всичките си дарове, и ние правим каквото ни е по силите. Но и жена ще намерим понякога… или още по-лошо — някое малко дете. Това са най-жестоките дарове. — Обърна се към септон Мерибалд. — Надявам се, че ще намериш време да ни опростиш греховете. Откакто разбойниците убиха септон Бенет, няма кой да ни изслуша изповедите.
— Ще намеря време — отвърна Мерибалд. — Дано само греховете ви да са по-хубави от последния път, когато наминах. — Куче излая. — Видя ли? Даже Куче се отегчи.