— … е много храбро.
— … храбро, да, но…
— Не храня никакво съмнение, че нашият Рицар на цветята ще е първият мъж, който ще се качи на бойниците. — „И сигурно първият, който ще падне“. Онзи кучи син с нашареното от лещенка лице, когото Станис бе поставил да държи замъка, не беше някое неоперено турнирно рицарче, а обръгнал в битки убиец. Ако боговете бяха добри, щеше да даде на сир Лорас славния край, за който той явно копнееше. „Стига момчето да не се удави по пътя“. Предната нощ се бе разразила поредната свирепа буря. Дъждът се беше изливал на черни пелени часове наред. „Няма ли да е тъжно това? — разсъди кралицата. — Удавянето е толкова прозаично. Сир Лорас жадува за слава тъй, както истинските мъже жадуват за жени; най-малкото, което боговете могат да направят, е да му дадат смърт, достойна за песен“.
Но каквото и да сполетеше момчето на Драконов камък, кралицата щеше да спечели. Ако Лорас вземеше замъка, Станис щеше да понесе тежък удар и флотата на Редвин можеше да отплава, за да посрещне железните. Провалеше ли се, Церсей щеше да се погрижи той да поеме лъвския пай от вината. Нищо не опетнява един герой повече от поражението. „А ако се върне върху щита си, покрит с кръв и слава, сир Озни ще е тук да утеши скърбящата му сестричка“.
Не можеше да сдържа повече смеха си — той избухна от устните й и отекна по коридора.
— Ваше величество? — Великият майстер Пицел примига и ченето му увисна. — Защо… защо се смеете?
— Ами иначе трябва да плача — отвърна тя. — Сърцето ми се пръска от обич към нашия сир Лорас и неговата доблест.
Остави Великия майстер в подножието на витото стълбище. „Тоя отдавна е надживял всякаква полза, която можеше да има от него“. Единственото, което като че ли правеше напоследък Пицел, бе да я тормози с предупреждения и възражения. Беше възразил дори на споразумението, което постигна с Върховния септон, зяпна я с мътните си зачервени очи, когато му заповяда да подготви нужните документи, и заломоти за старата мъртва история, докато Церсей не го прекъсна твърдо:
— Времето на крал Мегор е свършило, както и на декретите му. Сега е времето на крал Томен и моето. — „Щеше да е по-добре да го оставя да издъхне в черните килии“.
— Ако сир Лорас падне, ваше величество ще трябва да намери друг достоен за Кралската гвардия — каза лорд Кибърн, докато минаваха над рова с коловете, обкръжаващ Стегата на Мегор.
— Някой великолепен — съгласи се тя. — Някой толкова млад и бърз, че Томен да забрави за сир Лорас. Малко галантност няма да е излишна, но главата му не бива да е пълна с глупави идеи. Познавате ли такъв мъж?
— Уви, не — отвърна Кибърн. — Имах предвид защитник от друга порода. Онова, което му липсва като галантност, ще ви го даде десетократно в преданост. Ще защитава сина ви, ще убива враговете ви и ще пази тайните ви и никой жив мъж няма да може да му се противопостави.
— Така казвате. Думите са вятър. Щом узрее часът, можете да сътворите този ваш образец и ще видим дали е всичко онова, което обещахте.
— Ще пеят песни за него, кълна ви се. — Очите на лорд Кибърн се присвиха в лукава насмешка. — Може ли да попитам за бронята?
— Предадох поръчката ви. Оръжейникът си помисли, че съм луда. Уверяваше ме, че никой жив мъж не е толкова силен, за да се бие под тежестта на такава броня. — Церсей изгледа предупредително майстера без верига. — Само да ме подведете, ще умрете в писъци. Съзнавате това, нали?
— Винаги, ваше величество.
— Добре. Не говорете повече за това.
— Кралицата е мъдра. Тези стени имат уши.
— Точно така. — Нощем Церсей чуваше понякога звуци дори в личните си покои. „Мишки в стените — успокояваше се. — Нищо повече“.
До леглото й гореше свещ, но огънят в камината бе угаснал и нямаше друга светлина. Стаята беше изстинала. Церсей се съблече и се пъхна под одеялата. В другия край на леглото Таена се размърда и измърмори тихо:
— Ваше величество… Кой час е?
— Часът на бухала — отвърна Церсей.
Макар често да спеше сама, никога не й беше харесвало. Най-старите й спомени бяха как се гушкат в едно легло с Джайм, когато все още бяха толкова малки, че никой не можеше да ги различи един от друг. По-късно, след като ги разделиха, си имаше низ от спални слугинчета и приятелки, повечето момичета на нейната възраст, дъщерите на домашните рицари и знаменосци на баща й. Никоя не й беше харесала и малко се задържаха за по-дълго. „Малки подлизурки. Блудкави ревливи същества, които все разправяха разни приказки и гледаха да се промушат между мен и Джайм“. Все пак дълбоко в черните недра на Скалата имаше нощи, в които топлината им до нея беше добре дошла. Празното легло е студено легло.