В интерес на истината, харесваше му този живот. Сред войниците се чувстваше по-уютно, отколкото в кралския двор. А и хората му като че ли също се чувстваха уютно с него. Край един огън трима стрелци му предложиха парче от заека, който бяха хванали. При друг един млад рицар го попита за съвет коя е най-добрата защита срещу бойния чук. Край реката погледа как две перачки се бутаха в плитчините, яхнали раменете на двама войници. Момичетата бяха полупияни и полуголи, смееха се и се дърпаха за навитите наметала, окуражавани от десетина зяпачи. Джайм заложи медна звезда за русата, яхнала Раф Сладура, и загуби, след като двамата цопнаха в тръстиките.
Отвъд реката виеха вълци, а вятърът задуха силно през върбалаците и клоните се заизвиваха и зашепнаха. Завари сир Илин Пейн седнал пред палатката си, точеше с бруса големия си меч. „Хайде“ — каза му Джайм и немият рицар стана и се усмихна. „Забавлява го това. Доставя му удоволствие да ме унизява всяка нощ. Сигурно щеше да му е още по-приятно да ме убие“. Харесваше му да си вярва, че възвръща формата си, но подобрението вървеше бавно и не без цена. Под стоманата, вълната и кожата Джайм Ланистър беше целият в драскотини и синини.
Щом подкараха конете си извън лагера, един от постовете ги спря. Джайм го потупа по рамото със златната си ръка.
— Стой буден. Наоколо дебнат вълци.
Върнаха се назад по Червената вилка до развалините на изгорялото село, които бяха подминали следобеда, и заиграха среднощния си танц между почернели камъни и стари студени въглени. За малко Джайм надделя. Може би наистина старото му майсторство се връщаше, позволи си да си помисли за миг. Може би тази нощ бе ред на Пейн да си легне накървавен и със синини.
А сир Илин все едно чу мислите му. Парира лениво поредния удар на Джайм и подхвана контраатака, с която го изтласка към реката и ботушът му се подхлъзна в калта. Озова се на колене, мечът на Пейн бе опрян в гърлото му, а неговият бе изхвърчал някъде в тръстиките. Под лунната светлина белезите по лицето на Пейн бяха големи като кратери. Той издаде отново грачещия звук, който можеше да мине за смях, и прокара меча нагоре по гърлото на Джайм, докато върхът не спря между устните му. Едва тогава отстъпи и прибра стоманата в ножницата.
„По-добре щях да се справя, ако бях предизвикал Раф Сладура с курва на гърба ми“, помисли Джайм, докато забърсваше калта от златната си ръка. Искаше му се да го откъсне това проклето нещо и да го хвърли в реката. За нищо не ставаше, а и лявата му ръка не беше много по-добра. Сир Илин се беше върнал при конете. Джайм се изправи на крака. „Добре поне, че те са ми два“.
Последният ден от пътуването им беше студен и ветровит. Вятърът шумеше сред клоните на голата кафява гора и огъваше ниско тръстиките по Червената вилка. Макар и загърнат в зимната вълна на Кралската гвардия, Джайм усещаше зъбите му. Зърнаха Речен пад чак късно следобеда — извисяваше се на тесния нос, където се събираха Повален камък и Червената вилка. Замъкът на Тъли приличаше на огромен каменен кораб с нос, обърнат по течението на реката. Стените му от пясъчник бяха плувнали в червено-златиста светлина и му се стори по-голям и здрав, отколкото го помнеше. „Костелив орех, няма да се строши лесно“, помисли си мрачно Джайм. Не се ли вслушаше Черната риба, нямаше да му остане избор, освен да наруши клетвата си пред Кейтлин Старк. Клетвата му пред краля беше с предимство.
Баражът през реката и трите големи лагера на обсаждащата армия се оказаха точно както ги бе описал братовчед му. Лагерът на сир Риман Фрей беше на север от Повален камък, най-големият и най-безредният. Над шатрите се издигаше голяма сива бесилка, висока като требушет. На нея стоеше самотна фигура, с въже на шията. „Едмур Тъли — помисли Джайм и го жегна жал. — Да го карат да стои там ден след ден, с клуп на врата… по-добре да му отсекат главата и да се свърши“.
Под бесилката се виждаше безредно гъмжило от шатри и лагерни огньове. Лордчетата на Фрей и техните рицари бяха вдигнали павилионите си удобно нагоре по течението, далече от клозетните изкопи; надолу бяха пръстени колиби, фургони и волски коли.
— Сир Риман не иска момчетата му да се отегчат, дава им курви, бой с петли и лов на глигани — заговори сир Давен. — Дори им е довел проклет певец. Леля ни доведе Уат Бялата усмивка, представи си, тъй че и Риман трябваше да има певец. Не можем ли просто да завирим реката и да издавим цялата им пасмина, братовчед?