— Забравил съм го повечето — призна Джайм.
— И ти, както и сестра ти. — Отпи отново от виното си. — Вярно ли е, че Тивин се е усмихвал на погребалния лафет?
— Гниеше на лафета. От това устата му се изкриви.
— Само това? — Обяснението му като че ли я натъжи. — Казват, че Тивин никога не се усмихвал, но се усмихваше, когато се ожени за майка ви и когато Ерис го направи своя Ръка. Когато Тарбек Хол се нахвърли на лейди Елин, коварната кучка, Тиг твърдеше, че и тогава се усмихвал. И се усмихваше на раждането ви, Джайм, с очите си го видях. Ти и Церсей, розовички и прекрасни, еднакви като две зърна грах в котлето… е, освен между краката. А какви дробове имахте!
— Чуйте рева ни. — Джайм се ухили. — Още малко и ще ми кажеш колко обичал да се смее.
— Не. Тивин мразеше смеха. Твърде много хора беше чувал да се смеят на дядо ви. — Джена се намръщи. — Уверявам те, този шутовски фарс, наречен „обсада“, никак нямаше да го развесели. Как смяташ да го приключиш, след като вече си тук?
— Договаряне с Черната риба.
— Няма да стане.
— Мисля да му предложа добри условия.
— За условията трябва доверие. Фрей избиха гости под покрива си, а ти… не искам да те обидя, скъпи, но все пак уби един крал, когото се беше заклел да браниш.
— И ще убия и Черната риба, ако не се подчини. — Тонът му прозвуча по-грубо, отколкото искаше, но не беше в настроение да търпи да му хвърлят в лицето Ерис Таргариен.
— Как, с езика си ли? Може да съм стара и дебела, но нямам извара между ушите, Джайм. Нито Черната риба. Празните закани няма да го сплашат.
— Ти какво би ме посъветвала?
Леля му сви рамене.
— Ем иска да отсекат главата на Едмур. Виж, за това може и да е прав. Сир Риман стана за посмешище с тая негова игра на бесенка. Трябва да покажеш на сир Бриндън, че заплахите ти имат зъби.
— Убийството на Едмур може да втвърди решимостта му.
— На Бриндън Черната риба никога не му е липсвала решимост. Хостър Тъли щеше да ти го каже. — Лейди Джена допи виното си. — Не съм толкова нахална да ти казвам как да водиш война. Зная си мястото… за разлика от сестра ти. Вярно ли е, че Церсей е изгорила Червената цитадела?
— Само Кулата на Ръката.
Джена завъртя очи.
— Щеше да е по-добре да я остави на мира и да изгори своята Ръка. Харис Суифт?! Ако някой изобщо си заслужава герба, това е сир Харис. И Джилс Росби, Седемте да ни спасят дано, мислех, че е умрял преди години. Мериуедър… баща ти наричаше дядо му Смехуркото, да ти кажа. Твърдеше, че единственото, за което Мериуедър го бивало, било да се кикоти на кралските остроумия. Церсей е взела в съвета си и някакво копеле, и едно котле в Кралската гвардия. Оставила е Вярата да се въоръжава и браавошите да си търсят заемите из цял Вестерос. Всичко това нямаше да се случи, ако имаше малко здрав разум да направи чичо ти Кралска ръка.
— Сир Кеван отказа поста.
— И той каза така. Не каза защо. Много неща не каза. Не иска да ги каже. — Лейди Джена направи кисела гримаса. — Кеван винаги е правил каквото го помолят. Не му е присъщо да обръща гръб на дълга. Надушвам, че тук нещо не е наред.
— Каза, че бил уморен. — „Той знае — беше казала Церсей, докато стояха над трупа на баща си. — Знае за нас“.
— Уморен? — Леля му кривна устни. — Е, сигурно е прав. Тежко беше за Кеван, цял живот да живее в сянката на Тивин. Тежко беше за всичките ми братя. Сянката, която хвърляше Тивин, беше дълга и черна и всеки от тях трябваше с борба да си намери малко слънце. Тигет се опитваше да се докаже сам, но така и не можеше да се мери с баща ти и с годините това все повече го ядосваше. Герион пускаше шеги. По-добре да се присмееш на играта, отколкото да играеш и да загубиш. Но Кеван много рано видя как стоят нещата и си намери мястото до баща ти.
— А ти? — попита Джайм.