— Играта не беше за момичета. Аз бях скъпата принцеса на баща ми… и на Тивин също, докато не го разочаровах. Брат ми така и не се научи да харесва вкуса на разочарованието. — Надигна се тромаво. — Е, казах това, за което дойдох, няма да ти губя повече времето. Направи каквото щеше да направи Тивин.
— Ти обичаше ли го? — неволно изтърси Джайм. Леля му го изгледа странно.
— Бях на седем, когато Уолдър Фрей убеди милорд баща ми да даде ръката ми на Ем. На втория му син, не беше дори наследникът му. Баща ми беше трети син самият той, а по-малките деца жадуват да получат одобрението на по-големите. Фрей беше доловил слабостта му и баща ми се съгласи, за да му угоди. Годежът ми беше обявен на един пир, в присъствието на половината Запад. Елин Тарбек се смя и Червения лъв излезе разгневен от залата. Останалите си седнаха на езиците. Само Тивин посмя да заговори срещу годежа. Десетгодишно момче. Татко пребледня като кобилско мляко, а Уолдър Фрей се тресеше. — Тя се усмихна. — Как бих могла да не го обичам след всичко това? Не искам да кажа, че съм одобрявала всичко, което правеше, или че много ми харесваше компанията на мъжа, в който се превърна… но всяко момиченце има нужда от по-голям брат, който да го закриля. Тивин беше голям още като малък. — Въздъхна. — Сега кой ще ни закриля?
Джайм я целуна по бузата.
— Той остави син.
— Остави, да. Всъщност от това най ме е страх.
Странна забележка.
— Защо трябва да те е страх?
— Джайм — отвърна тя и го дръпна за ухото, — миличкият ми, знам те от бебенце на гърдата на Джоана. Усмихваш се като Герион и се биеш като Тиг, а и малко от Кеван има у тебе, иначе нямаше да носиш този плащ… но Тирион е синът на Тивин, не ти. Казах го веднъж в лицето на баща ти и той не пожела да ми проговори половин година. Мъжете сте такива ужасни глупци. Дори тези, които се раждат веднъж на хиляда години.
Котка от каналите
Събуди се, преди да е изгряло слънцето, в стаичката под стрехите, която делеше с дъщерите на Бруско.
Винаги се будеше първа. Топло и уютно беше под завивките с Талея и Брея. Чуваше лекия им дъх. Размърда се, седна и заопипва с ходилата си за чехлите. Брея измърмори сънено и се обърна. Кет настръхна от студа на сивите каменни стени и бързо се облече в тъмното. Докато си навличаша туниката, Талея отвори очи и я помоли:
— Кет, миличка, подай ми дрехите. — Беше мършаво момиче, само кожа и кости, и все се оплакваше, че й е студено.
Кет й подаде дрехите и Талея се напъха в тях под топлите одеяла. После двете издърпаха по-голямата й сестра от леглото — тя, още сънена, сипеше люти закани.
Докато слязат по дървената стълба от стаичката под стряхата, Бруско и синовете му вече бяха в лодката в малкия канал зад къщата. Бруско, както всяка сутрин, излая на момичетата да се разбързат. Синовете му помогнаха на Талея и Брея да се качат в лодката. Задачата на Кет бе да ги отвърже от кола, да хвърли въжето на Брея и да избута лодката навътре с обутия си в ботуш крак. Синовете на Бруско се наведоха над веслата. Кет затича и прескочи разширяващата се ивица между кея и палубата.
След това нямаше нищо за правене, освен да се прозява, докато Бруско и синовете му ги тласкаха напред в предутринния сумрак през объркващата плетеница от малки канали. Денят като че ли щеше да е рядко хубав, свеж, чист и ясен. Браавос познаваше само три вида време: мъглата беше лошо, дъждът — още по-лошо, а най-лош беше студеният дъжд. Ала понякога идваше утро, в което зората изгряваше розова и синя, а въздухът бе остър и солен. Тези дни Кет най-много обичаше.
Щом стигнаха широкия и прав воден път на Дългия канал, завиха на юг към рибния пазар. Кет седеше скръстила крака, мъчеше се да надвие прозявката и се мъчеше да си спомни подробности от съня си. „Пак сънувах, че съм вълк“. Най-добре си спомняше миризмите: дървета и пръст, братята й от глутницата, миризмите на кон и на сърна, и на човек, всяка различна от другите, и острата, лютива миризма на страх, винаги една и съща. В някои нощи вълчите сънища бяха толкова живи, че можеше да чуе воя на братята си дори след като се събудеше, а веднъж Брея я увери, че ръмжала насън и се мятала под завивките. Помисли, че е някаква глупава лъжа, но Талея го потвърди.
„Не бива да сънувам вълчи сънища — каза си. — Сега съм котка, не съм вълк. Аз съм Кет от каналите“. Вълчите сънища бяха на Аря от дома Старк. Ала колкото и да се мъчеше, не можеше да се отърве от Аря. Все едно дали спеше под храма, или в стаичката под стряхата с дъщерите на Бруско, вълчите сънища продължаваха да я обладават нощем… а понякога и други сънища.