— Точно така — рече милият човек. — А третото нещо?
Този път не се поколеба.
— Дареон е мъртъв. Черният певец, дето спеше в „Щастлив пристан“. Всъщност е дезертьор от Нощния страж. Някой му е срязал гърлото и го е бутнал в канала, но са запазили ботушите му.
— Добри ботуши трудно се намират.
— Точно така. — Помъчи се да запази лицето си гладко.
— Кой може да е направил това, чудя се?
— Аря от дома Старк. — Гледаше очите му, устата, мускулите на челюстта.
— Онова момиче ли? Мислех, че е напуснало Браавос. Ти коя си?
— Никоя.
— Лъжеш. — Той се обърна към бездомничето. — Гърлото ми е пресъхнало. Бъди така добра и донеси чаша вино за мен, и топло мляко за нашата приятелка Аря, която се върна при нас така неочаквано.
Аря много се беше чудила какво ще й отвърне милият човек, щом му каже за Дареон. Може би щеше да се ядоса, или пък щеше да се зарадва, че е дала на певеца дара на Многоликия бог. Този разговор го беше превъртяла в ума си поне сто пъти, като глумец на представление. Но така и не бе помислила за топло мляко.
Щом млякото дойде, Аря го изпи. Беше малко загоряло и нагарчаше:
— Сега иди си легни, дете — каза милият човек. — Утре трябва да служиш.
Тази нощ тя отново сънува, че е вълк, но беше различно от другите сънища. В този сън си нямаше глутница. Бродеше сама, скачаше от покрив на покрив, стъпваше безшумно покрай брега на някакъв канал и се прокрадваше като сянка в мъглата.
Когато на заранта се събуди, беше сляпа.
Самуел
„Канеленият вятър“ беше кораб-лебед от град Високи дървета на Летните острови, където мъжете бяха черни, жените — разпътни и боговете бяха странни. На борда нямаше септон, който да поведе заупокойните молитви, тъй че задачата се падна на Самуел Тарли, някъде край обжарения от слънцето южен бряг на Дорн.
Сам облече черното, за да изрече думите, макар следобедът да беше топъл, душен и почти безветрен.
— Той беше добър човек — започна… но още щом произнесе думите, разбра, че са грешни. — Не. Той беше велик човек. Майстер на Цитаделата, с верига и заклет, Заклет брат на Нощния страж, винаги верен. Когато се родил, го нарекли на един герой, загинал много млад, но макар да живя дълго-дълго, собственият му живот бе не по-малко героичен. Нямаше по-мъдър, по-добър и по-мил човек от него. На Вала десетки лорд-командири са идвали и са си отивали през годините на службата му, но той винаги си оставаше там, за да им дава съвета си. Съветвал е и крале. Самият той е могъл да стане крал, но когато му предложили короната, казал, че трябва да я дадат на по-младия му брат. Колцина биха направили това? — Сам усети сълзите, бликнали в очите му, и разбра, че няма да може да продължи. — Той беше от кръвта на дракона, ала огънят му вече изтля. Беше Емон Таргариен. И стражът му вече свърши.
— И стражът му вече свърши — промълви Джили след него, полюшваше бебето в ръцете си. Коджа Мо повтори думите на Общата реч на Вестерос, а после и на Лятната реч за Ксондо, за баща й и за останалите от събралия се на палубата екипаж. Сам наведе глава и заплака, хлиповете му бяха така силни и разкъсващи, че цялото му тяло затрепери. Джили пристъпи до него и го остави да поплаче на рамото й. В нейните очи също блестяха сълзи.
Въздухът беше влажен, горещ и мъртво спокоен, „Канеленият вятър“ се носеше на дрейф сред тъмносиньо море, далече от всякаква суша.
— Черен Сам каза добри думи — промълви Ксондо. — Сега пием за негов живот.
Извика нещо на Лятната реч, изтъркаляха на задната палуба буре с ром и го отпушиха, та да могат всички да изпият по чаша в памет на стария сляп дракон. Екипажът го беше познавал съвсем за малко, но обитателите на Летните острови тачеха старите си и зачитаха мъртвите си.
Сам никога не беше пил ром. Течността беше странна и замайваше: сладка отначало, но оставяше огнен привкус, който пареше на езика му. А беше уморен, толкова уморен. Всеки мускул го болеше, дори и по места, където Сам не беше мислил изобщо, че може да има мускули. Коленете му се бяха сковали, дланите му бяха покрити с нови мехури и парчета незараснала кожа от спуканите стари. Но ромът и тъгата като че ли отмиха болежките му.
— Да можехме само да го откараме до Староград — каза той на Джили, докато седяха на високия мостик и пиеха ром. — Лечителите на Цитаделата са най-добрите в Седемте кралства. Бях си въобразил, че… надявах се…