На Браавос по едно време изглеждаше възможно Емон да се възстанови. Разказът на Ксондо за драконите почти беше върнал стареца към живот. Дори си изяде яденото до последната хапка.
— Никой от нас така и не гледаше за момиче — каза. — Та нали принц беше обещан, не принцеса. Регар, мислех си… димът беше от пожара, който погълна Летния дворец в деня на раждането му, солта — сълзите, пролени за мъртвите. Като млад той споделяше вярата ми, но после се убеди, че пророчеството ще изпълни синът му, защото в нощта, в която бе заченат Егон, над Кралски чертог се видя комета, а Регар беше сигурен, че „кървавата звезда“ трябва да е комета. Какви глупци бяхме — да се мислим за толкова мъдри! Грешката се промъкна от превода. Драконите не са нито мъжки, нито женски. Барт прозря тази истина, че са ту едното, ту другото, променливи като пламъка. Езикът ни беше подвел всички от хиляда години. Денерис е избраницата, родена сред сол и дим. Драконите го доказват. — Само това, че говореше за нея, сякаш му вливаше сила. — Трябва да ида при нея. Трябва! С десет години поне да бях по-млад…
Старецът дотолкова се беше изпълнил с решимост, че дори се качи без помощ на кораба, след като Сам уреди превоза им. Вече беше дал на Ксондо меча си с ножницата, да възмезди едрия моряк заради плаща от пера, който си развали, когато го спаси от удавяне. Единствените ценни вещи, които им оставаха, бяха книгите, които беше взел от подземията на Черен замък. Сам унило се раздели и с тях.
— Бяха за Цитаделата — отвърна, когато Ксондо го попита какво не е наред. Щом морякът преведе думите, капитанът се засмя.
— Кухуру Мо казва сивите мъже пак ще си имат тези книги — обясни му Ксондо. — Само че ще ги купят от Кухуру Мо. Майстерите дават добро сребро за книги, които нямат, а понякога и червено и жълто злато.
Капитанът поиска и веригата на Емон, но Сам отказа. Обясни, че е голям срам за всеки майстер да го лишат от веригата му. Тази част Ксондо трябваше да я преведе три пъти, докато Кухуру Мо приеме. Когато най-сетне се спазариха, Сам беше останал само с ботушите си, черното и долните дрехи — и счупения рог, който, Джон Сняг бе намерил в Юмрука на Първите. „Нямах избор — каза си. — Не можехме да останем в Браавос, а освен с кражба и просия нямаше как да си платим превоза“. Щеше да сметне тази цена за трижди по-евтина, стига само да можеха да заведат жив майстер Емон в Староград.
Пътят им на юг обаче беше бурен и всяка буря отнемаше от силата и духа на стареца. При Пентос помоли да го изведат на палубата, за да може Сам с думи да му обрисува града, но оттогава повече не стана от капитанското легло. Скоро след това умът му отново взе да блуждае. Когато „Канеленият вятър“ подмина Кървящата кула и влезе в пристанището на Тирош, Емон вече не говореше как ще се опита да намери кораб, който да го отведе на изток. Приказката му се върна към Староград и архимайстерите на Цитаделата.
— Трябва да им го кажеш, Сам. На архимайстерите. Трябва да ги накараш да разберат. Мъжете, които бяха в Цитаделата, докато аз бях там, са мъртви от петдесет години. Другите изобщо не ме знаят. Писмата ми… в Староград трябва да са ги чели като бълнувания на изкуфял старец. Ти трябва да ги убедиш в това, в което аз не можах. Кажи им, Сам… кажи им как е на Вала… духовете и белите бродници, студът…
— Ще им кажа — обеща Сам. — Ще добавя и своя глас към твоя, майстер. Двамата ще им кажем, двамата с теб, заедно.
— Не — отвърна старецът. — Трябва да си ти. Ти им кажи. Пророчеството… сънят на брат ми… лейди Мелисандра погрешно е разчела знаците. Станис… Да, Станис има малко от кръвта на дракона. Братята му също. Раел, момиченцето на Ег, покрай нея я имат… майката на баща им… тя ме наричаше „Чичо майстер“ като момиченце. Спомних си го и затова си позволих… може би съм го искал… всички се самозаблуждаваме, когато искаме да вярваме. Мелисандра най-вече, мисля. Мечът е грешен, тя трябва да научи това… светлина без топлина… празен блясък… мечът е грешен, а лъжливата светлина може само да ни отведе по-дълбоко в мрака, Сам. Денерис е надеждата ни. Кажи го това на всички в Цитаделата. Накарай ги да чуят. Трябва да й пратят майстер. Денерис трябва да бъде съветвана, учена, пазена. Задържах се всички тези години, чаках, наблюдавах, а ето, че сега, когато изгрява денят, вече съм твърде стар. Аз умирам, Сам. — От слепите му бели очи потекоха сълзи. — Смъртта не би трябвало да плаши стар човек като мен, но ме плаши. Не е ли глупаво? Там, където съм, винаги е тъмно, защо тогава трябва да се боя от мрака? Но ето, не преставам да се чудя какво ще последва, щом сетната топлина остави тялото ми. Дали ще пирувам вечно в Златния палат на Бащата, както казват септоните? Ще си говоря ли отново с Ег, ще заваря ли Дерон цял и непокътнат, и щастлив, ще чуя ли сестрите си как пеят на своите деца? Ами ако излязат прави коневладелците? Дали ще яздя вечно през нощното небе на огнен жребец? Или отново ще трябва да се върна в тази долина на скръб? Кой може да каже наистина? Кой е бил отвъд стената на смъртта, та да види? Само духовете, а ние знаем как изглеждат те. Ние знаем.