— Ебане — предложи услужливо Ксондо.
— Да, за ебане. За даване на удоволствие и за правене на деца. Нищо срамно няма в това.
Сам се отдръпна от нея.
— Аз дадох клетва. Няма да взема жена и да създам деца. Казах думите.
— Тя знае какви думи си казал. В някои отношения е дете, но не е сляпа. Знае, че носиш черното и защо отиваш в Староград. Знае, че не може да те задържи. Иска те само за още мъничко, и толкова. Загубила е баща си и съпруга си, майка си и сестрите си, дома си, целия си свят. Единственото, което има, си ти и бебето. Тъй че иди при нея или плувай.
Сам погледна отчаяно към далечната мъгла. Знаеше, че никога няма да може да доплува до брега. Отиде при Джили.
— Онова, което направихме… ако можех да те взема за жена, щях да предпочета тебе пред всяка принцеса или знатна девица, но не мога. Все още съм врана. Казах думите, Джили. Отидох с Джон в леса и казах думите пред дървото на сърцето.
— Дърветата ни гледат отгоре — прошепна Джили и изтри сълзите от лицето му. — В горите те виждат всичко… но тук няма дървета. Само вода, Сам. Само вода.
Церсей
Денят бе студен, сив и мокър. Цялата сутрин валя, а дори когато спря следобеда, облаците не се разсеяха. Слънце така и не видяха. Такова окаяно време се оказа достатъчно, за да обезкуражи дори малката кралица. Вместо да излезе за езда с нейните кокошки и антуража им от гвардейци и обожатели, прекара целия ден в Девичия свод с квачките й, да слушат пеенето на Синия бард.
Денят не мина по-добре за самата Церсей, поне до вечерта. Когато сивото небе взе да почернява, й съобщиха, че „Сладката Церсей“ се е завърнала от морето с вечерния прилив и че Аурейн Водите е отвън и моли за аудиенция.
Кралицата се разпореди да го пуснат веднага. Още щом влезе, разбра, че й носи добри вести.
— Ваше величество — заяви той с широка усмивка, — Драконов камък е ваш.
— Великолепно! — Хвана го за ръцете и го целуна по бузите. — Зная, че Томен също ще е доволен. Това означава, че ще можем да освободим флотата на лорд Редвин и да изтласкаме железните от Щитовете.
С всеки нов гарван новините от Предела като че ли ставаха все по-мрачни. Железнородените явно не се бяха задоволили с новоспечелените си камънаци. Връхлитаха със сила нагоре по Мандър и бяха стигнали дори дотам да нападнат Арбор и по-малките обкръжаващи го островчета. Редвин бяха задържали в родните си води само десетина бойни кораба и всички те бяха надвити, пленени или потопени. А вече имаше и съобщения, че онзи безумец, който се наричаше Юрон Вранско око, изпраща дълги кораби дори нагоре по Шепнещия звук към Староград.
— Лорд Пакстър събираше провизии за пътуването си към дома, когато „Сладката Церсей“ отплава — докладва лорд Води. — Допускам, че ядрото на флотата му вече е в открито море.
— Дано да имат попътен вятър и по-добро време от днешното. — Кралицата отведе Води до скамейката при прозореца и го прикани да седне до нея. — На сир Лорас ли трябва да благодарим за този триумф?
Усмивката му се стопи.
— Някои ще кажат точно това, ваше величество.
— Някои? — Погледна го озадачено. — Не и вие?
— Не съм виждал по-храбър рицар от него — отвърна Води, — но той превърна в касапница това, което можеше да е безкръвна победа. Загинаха хиляда мъже, или почти толкова. Повечето наши. И не обикновени мъже, ваше величество, а рицари и млади лордове, от най-добрите и най-храбрите.
— А самият сир Лорас?
— Той ще е хиляда и първият, уви. След битката го внесоха в замъка, но раните му са тежки. Загубил е толкова кръв, че майстерите няма да могат да го спасят.
— Ох, колко тъжно. Томен ще е с разбито сърце. Толкова се възхищаваше на нашия галантен Рицар на цветята.
— Простолюдието също — отвърна адмиралът й. — Девици из цялото кралство ще ронят сълзи над виното си, когато Лорас умре.
Кралицата знаеше, че е прав. Когато сир Лорас потегли, през Калната порта се бяха изсипали три хиляди души градска тълпа, и три четвърти от тях бяха жени. Гледката я беше изпълнила само с презрение. Искаше й се да им изкрещи, че са овце, да им каже, че единственото, което изобщо могат да се надяват да получат от Лорас Тирел, е усмивка и цвете. Ала вместо това го беше обявила за най-храбрия рицар в Седемте кралства и се усмихна, когато Томен му поднесе обсипан със скъпоценни камъни меч, за да го носи в боя. Кралят дори го беше прегърнал, жест, който не влизаше в плановете на Церсей, но вече беше все едно. Можеше да си позволи да е щедра. Лорас Тирел умираше.