Великият майстер Пицел примига невярващо.
— Ваше величество? К-кой би искал лорд Джилс да умре?
— Наследникът му вероятно. — „Или малката кралица“. — Жена, която е презрял някога. — „Марджери и Мейс, и Кралицата на тръните, защо не? Джилс стои на пътя им“. — Някой стар враг. Или нов. Вие.
Старецът пребледня.
— Ваше величество се шегува. Аз… аз давах очистително на негово благородие, пусках му кръв, слагах му лапи и му давах запарки… инхалациите му носят малко облекчение, а отварата от сладък сън помага срещу тежките пристъпи на кашлицата, но се боя, че вече изхвърля парчета от белия си дроб с кръвта.
— Както и да е. Ще се върнете при лорд Джилс и ще го уведомите, че няма разрешението ми да умре.
— Както благоволи ваше величество. — Пицел се поклони сковано.
Имаше още, и още, и още, всеки молител бе по-досаден от предишния. А вечерта, когато и последният най-сетне си отиде, докато вечеряше със сина си, Церсей каза:
— Томен, когато си казваш молитвите преди лягане, кажи на Майката и на Бащата, че си благодарен, че още си дете. Да си крал е тежка работа. Уверявам те, няма да ти хареса. Кълват те като ято освирепели врани. Всяка иска да откъсне парче от плътта ти.
— Да, мамо — тъжно отвърна Томен. Малката кралица му бе казала за сир Лорас. Сир Озмунд беше уведомил Церсей, че момчето е плакало. „Още е малък. Докато порасте до годините на Джоф, ще е забравил как изглеждаше Лорас“. — Но не бих имал нищо против да ме кълват — продължи синът й. — Трябва всеки ден да съм на аудиенциите, да слушам. Марджери казва…
— … твърде много — сопна се Церсей. — За половин грош бих откъснала с радост езика й.
— Не! — изведнъж извика Томен и кръглото му личице почервеня. — Остави езика й на мира. Не я докосвай. Аз съм кралят, не ти.
Тя го зяпна невярващо.
— Какво каза?
— Аз съм кралят. Аз ще казвам на кого да се отреже езикът, не ти. Няма да ти позволя да нараниш Марджери. Няма! Забранявам.
Церсей го хвана за ухото и го повлече — той скимтеше — към вратата, където намери стоящия на пост сир Борос Блънт.
— Сир Борос, негово величество се е самозабравил. Придружете го учтиво до спалнята му и доведете Пейт. Искам този път Томен лично да набие момчето с камшика. Ще го бие, докато задникът му не закърви. Ако негово величество откаже или възрази дори с една дума, повикайте Кибърн и му кажете да отреже езика на Пейт, та негово величество да научи цената на безочливостта.
— Както заповядате — изпухтя сир Борос и притеснено погледна малкия крал. — Ваше величество, моля, елате с мен.
Щом нощта се спусна над Червената цитадела, Джослин напали огъня в камината на кралицата, а Доркас запали свещите покрай спалното ложе. Церсей отвори прозореца за глътка чист въздух и видя, че дъждовните облаци са се върнали и са затулили звездите.
— Каква тъмна нощ, ваше величество — промърмори зад нея Доркас.
„Да. Но не толкова тъмна като в Девичи свод. Или на Драконов камък, където Лорас Тирел лежи изгорен и кървящ, или долу в черните килии под замъка“. Кралицата не разбра защо й хрумна това. Беше решила да не мисли повече за Фалайс. „Двубой. Фалайс е трябвало да помисли, преди да се омъжи за такъв глупак“. Новината от Стоукуорт беше, че лейди Танда е умряла от треска. Лолис Малоумната беше обявена за лейди Стоукуорт, със сир Брон за неин лорд. „Танда е мъртва, а Джилс умира. Добре е, че си имаме Лунното момче, иначе дворът съвсем щеше да опустее откъм глупаци“. Кралицата отпусна глава на възглавницата и се усмихна. „Когато я целунах по бузата, вкусих солта на сълзите й“.
Сънува стар сън, за три момичета в кафяви наметала, старица с провиснала гуша и шатра, която миришеше на смърт.
Шатрата на вещицата беше тъмна, с висок островърх покрив. Тя не искаше да влезе, както не беше искала и тогава, на десет, но другите момичета я гледаха, тъй че не можеше да се върне. Бяха три в съня й, както бяха на живо. Дебелата Джейни Фарман най-отзад, както винаги. Цяло чудо беше, че е дошла чак дотук. Мелара Хедърспун беше по-храбра, по-голяма и хубава, макар и с лунички. Загърнати в груботъканите наметала и с качулки на главите, трите се бяха измъкнали от леглата и прекосиха турнирния терен, за да потърсят магьосницата. Мелара бе подслушала слугинчетата да си шепнат, че можела да прокълне човек или да го накара да се влюби, да призове демони и да предскаже бъдеще.
В живота момичетата бяха останали без дъх и замаяни, шепнеха си по пътя колкото уплашени, толкова и възбудени. В съня беше друго. В съня павилионите бяха загърнати в сенки, а рицарите и слугите, които подминаваха, бяха като от мъгла. Момичетата дълго се лутаха, докато намерят шатрата на вещицата. Когато най-сетне успяха, всички факли бяха догорели и гаснеха. Церсей ги гледаше как са се свили една до друга и си шепнат. „Върнете се — помъчи се да им каже в съня. — Махнете се оттам. Там няма нищо за вас“. Но колкото и да отваряше устата си, думите не излизаха.